— Понякога той дава добри резултати при хора като нея. Грубите много често се поддават на ласкателства.
— Накрая започна да мърка като котка, на която си поднесъл паничка сметана. За жалост не ни каза нищо интересно.
— Нима? — учуди се Хардкасъл.
Колин го погледна:
— Какво имаш предвид?
— Една малка и може би маловажна подробност. Госпожица Пебмарш е тръгнала към магазините и пощата, но завила наляво, вместо надясно, а този телефонен разговор според госпожица Мартиндейл се е състоял в два без десет.
Колин го изгледа с любопитство.
— Мислиш, че тя може да се е обадила, въпреки, че отрече? Беше много категорична.
— Да — съгласи се Хардкасъл. — Беше много категорична.
— Но ако се обадила тя, защо?
— Да, всичко опира до това „защо“, нали? — изрече Хардкасъл с раздразнение. — Защо, защо! Защо е цялата тази каша? Ако госпожица Пебмарш се е обаждала, защо й било да вика онова момиче? Ако е бил някой друг, защо му е било да замесва госпожица Пебмарш? Все още не знаем нищо. Ако госпожица Мартиндейл познаваше госпожица Пебмарш лично, щеше да знае дали е чула нейния глас или не, дали поне е приличал на нейния. Все едно. Не научихме кой знае какво на номер осемнайсет, да видим дали на номер двайсет ще имаме повече късмет.
Осма глава
„Уилбрахъм Кресънт“ № 20 освен номера имаше и име. Къщата се наричаше „Диана Лодж“. Порта беше укрепена против нежелани посетители, като от вътрешната страна бе гъсто оплетена с тел. Един доста меланхоличен на вид лавров храст, лошо подрязан, също пречеше на тези, които се опитваха да влязат в двора.
— Чудя се защо не са кръстили тази къща „Лавър“ — каза Колин Лам. — Едва ли може да има по-подходяща от нея за това име.
Той огледа критично наоколо. Дворът на „Диана Лордж“ не беше поддържан и нямаше цветни лехи.
Беше обрасъл с преплетени храсталаци, от които се носеше силна котешка миризма на амоняк. Самата къща също беше в лошо състояние и улуците имаха нужда от ремонт. Единственият признак, че скоро й е обръщано някакво внимание, беше прясно боядисаната врата, чийто ярък лазурносин цвят още повече подчертаваше неугледния вид на къщата и двора. Нямаше електрически звънец, а нещо като канап, които трябваше да се дръпне.
Инспекторът го дръпна и някъде отвътре се чу далечно подрънкване.
— Като в някаква крепост — каза Колин.
Почакаха малко, след което отвътре се чуха звуци, при това доста любопитни. Нещо като гукане, полупеене и полуговорене.
— Какво, по дяволите… — започна Хардкасъл.
В това време пеенето, говорът и гугукането се приближиха и започнаха да долавят думите:
— Не, не миличко. Ей-там, вътре, обич моя. Шах-шах-мими! Клео-Клеопатра! Лу-лу!
Чу се затваряне на врата и най-накрая им отвориха.
Пред тях застана възрастна дама с доста протрит плюшен пеньоар. Косата й — твърди сиви кичури, бе оформена в сложна фризура отпреди трийсет години. Около врата й имаше оранжева кожена яка.
— Госпожа Хеминг? — Попита инспектор Хардкасъл, изпълнен със съмнение.
— Аз съм госпожа Хеминг. Внимателно, Слънчо! Внимателно, Лу-лу!
Едва сега инспекторът осъзна, че оранжевата яка всъщност е котка. Тя не беше единствената. Във вестибюла се появиха още три други, две, от които мяукаха. Те започнаха да се галят в пеньоара на стопанката си и да гледат посетителите. В същия момент до носовете на двамата мъже достигна остра миризма на котки.
— Аз съм инспектор Хардкасъл.
— Надявам се, че идвате заради онзи ужасен човек от „Дружеството за борба с жестокостите над животни“ — каза жената. — Какъв срам! Аз писах и съобщих за него. Да твърди, че котките ми живеели при вредни за здравето и щастието им условия! Как е възможно! Та аз живея заради котките си, инспекторе! Те са единствената радост и удоволствие в живота ми. Всичко, което правя, правя заради тях! Шах-шах-мими! Не, миличко!
Шах-шах-мими не обърна внимание на протегнатата й във възпиращ жест ръка и скочи върху масата, дето седна и започна да се мие, като от време на време се вглеждаше в непознатите.
— Влезте — покани ги госпожа Хеминг. — О, не в онзи стая. Бях забравила!
Тя отвори една врата вляво. Миризмата вътре беше още по-силна.
— Хайде, милички! Хайде!
На масата и по столовете в стаята бяха разхвърлени гребени и четки с котешки косми. Имаше избелели и протрити възглавнички и най-малко още шест котки.
— Аз живея за моите милички — повтори жената. — Разбират всяка дума, която им кажа.