Инспектор Хардкасъл смело влезе в стаята. За негово нещастие той имаше алергия към котките и както се случва такива случаи, всичките четириноги твари се запътиха към него. Една скочи на коленете му, друга любвеобилно се погали в крачола му. Инспектор Хардкасъл, който беше смел човек, стисна устни, решен да издържи.
— Госпожо Хеминг, бих искал да ви задам няколко въпроса относно…
— Питайте ме каквото пожелаете — прекъсна го тя. — Нямам какво да крия. Мога да ви покажа какво ядат котките ми, креватчетата, където спят — пет в моята стая, а останалите седем тук долу. Храня ги само с най-хубавата риба, която им готвя сама.
— Това няма нищо общо с котките — повиши глас, инспекторът. — Дошъл съм, за да поговорим за нещастието, което се случи в съседната къща. Вероятно сте чули за какво става дума.
— В съседната къща? Имате предвид кучето на господин Джошуа ли?
— Не — отговори Хардкасъл. — Нямам това предвид. Говоря за номер деветнайсет, където вчера бе убит човек.
— Така ли? — В гласа й се появи учтив интерес, но нищо повече. Погледът й не се отделяше от котките.
— Бяхте ли си у дома вчера следобед? Между един и половина и три и половина?
— О, да. Ходя на пазар много рано, готвя на милите си котета, а после ги реша и чистя.
— Не забелязахте ли, че нещо става пред съседната къща? Полицейски коли, линейка?… Нищо ли?
— Боя се, че не погледнах през предните прозорци. Излязох в задния двор, защото милата Арабела я нямаше. Тя е много млада и се беше покатерила на едно дърво, а аз се притесних, че няма да може да слезе. Опитах се да я подмамя с паничка риба, но се страхуваше, милата. Накрая трябваше да се откажа и да се прибера вкъщи. И може да не повярвате, но веднага щом влязох, тя слезе и ме последва вътре. — Тя изгледа първо единия, после другия, сякаш за да провери дали са повярвали.
— Всъщност това е съвсем нормално — намеси се Колин, неспособен да мълчи повече.
— Моля? — Госпожа Хеминг го изгледа малко изненадано.
— Аз обичам котките — продължи Колин — и затова съм изучавал природата им. Това, което казахте, напълно съответства на типичното поведение и правилата, които са си изработили. По същия начин вашите котки се струпаха около приятеля ми, който, честно казано, не обича котки, а не около мен, въпреки че ги харесвам.
Ако на госпожа Хеминг бе хрумнало, че Колин не говори както подобава на сержант от полицията, това не пролича на лицето й. Тя само промърмори:
— Те винаги знаят, милите, нали?
Един хубав персийски котарак подпря лапи на коленете на инспектор Хардкасъл, погледна го с истински възторг и заби ноктите си с плавно движение, сякаш инспекторът беше игленик. Това вече бе прекалено и Хардкасъл се изправи.
— Мадам, може ли да разгледам задния ви двор?
Колин се усмихна.
— Да, разбира се, разбира се. Щом искате. — Госпожа Хеминг също стана.
Оранжевият котарак се размота от шията й. С разсеян жест тя го замени с персийския и ги поведе навън от стаята. Мъжете я последваха.
— С теб сме се виждали — каза Колин на оранжевия котарак и се обърна към друга котка, също персийска: — А ти си истинска красавица.
Тя седеше до една китайска лампа и леко поклащаше опашката си. Колин я погали зад ушите и тя се размърка.
— Моля, затворете вратата, когато излезете, господин… — извика жената от коридорчето. — Днес има силен вятър и не искам моите питомци да настинат. Освен това ужасните хлапета… Наистина не е безопасно да оставиш котка да се разхожда сама из градината.
Тя стигна до дъното на коридора и отвори една странична врата.
— Какви са тези ужасни хлапета? — Попита Хардкасъл.
— Двете момчета на госпожа Рамзи. Живеят в южната част на квартала. Дворовете ни са почти един до друг. Истински млади хулигани. Имат прашка. Или поне имаха. Настоях да им я отнемат, но имам някои подозрения. Устройват засади и се крият. През лятото хвърлят ябълки.
— Ужасно — съгласи се Колин.
Задният двор беше също като този отпред, но в малко по-лошо състояние. И тук имаше избуяла трева, няколко не подравнени и неподдържани храста и доста лаврови дръвчета. Според Колин двамата с инспектора си губеха времето. Край оградата беше израсла гъста преграда от дървета, храсти и треволяк, през която изобщо не можеше да се види дворът на госпожица Пебмарш. „Диана Лодж“ беше напълно изолирана къща. Сякаш живеещите в нея нямаха съседи.