— Да, така е. Макар че не знам… Здравето на Валери не е много добро. Не ми се иска да я разстройвам. Имам предвид… Тази снимка е направена, след като е умрял, нали?
— Да — потвърди инспекторът. — Точно така. Но в нея няма нищо потискащо.
— Така е. Много добре е направена. Ще кажеш, че този човек е заспал.
— За мен ли говориш, Джошуа?
Отвори се една врата и при тях влезе жена на средна възраст. Хардкасъл реши, че много внимателно е слушала целия им разговор от другата страна.
— А ето те и теб, мила — каза Бланд. — Мислех, че си задрямала. Това е жена ми. Инспектор Хардкасъл.
— Такова ужасно убийство — промърмори жената. — Наистина са разтрепервам, като си помисля за него. — Тя седна на канапето с лека хриптяща въздишка.
— Вдигни краката си горе, скъпа — каза Бланд.
Тя се подчини. Имаше пясъчна на цвят коса и слаб, хленчещ глас. Анемична на вид, тя приличаше на инвалид, който приема недъга си с известна наслада. За миг напомни на инспектор Хардкасъл за някого. Той се опита да се досети на кого, но не успя. Слабият, хленчещ глас продължи:
— Не съм много добре със здравето, инспектор Хардкасъл, така че съпругът ми естествено се стреми да ми спести всякакви сътресения и тревоги. Аз съм много чувствителна. Говорехте за някаква снимка, струва ми се на човека… на убития. Колко ужасно звучи това! Не знам дали ще ми понесе да я погледна!
„Просто умира да я види“ — помисли си инспектор Хардкасъл и с едва прикрита злоба в гласа каза:
— Може би е по-добре да не искам от вас да я гледате, госпожо Бланд. Просто исках да си припомните дали някога този човек е звънял на вратата ви.
— Но аз трябва да изпълня дълга си, нали? — възрази тя с чаровна и смела усмивка, протягайки ръка.
— Мислиш ли, че трябва да се разстройваш, Вал?
— Не говори глупости, Джошуа. Разбира се, че трябва да я видя.
Тя погледна снимката с интерес и както се стори на инспектора, с известно разочарование.
— Той изглежда… Изобщо не прилича на умрял — отбеляза. — Няма вид на убит човек. Дали… не, не може да е бил удушен.
— Намушкан е с нож — каза Хардкасъл.
Госпожа Бланд затвори очи и потрепери:
— Боже мой! Какъв ужас!
— Нямате ли чувството, че някога сте го виждали госпожо Бланд?
— Не — отговори тя с видима неохота. — Боя се, че не. Да не би да е бил от онези, които ходят по къщите и продават разни неща?
— Вероятно е бил застрахователен агент — внимателно каза инспекторът.
— Да, разбирам. Не, не е идвал такъв човек, сигурна съм. Не помниш да съм споменавала такова нещо, нали, Джошуа?
— Не помня, наистина — отговори той.
— Да не е някой роднина на госпожица Пебмарш? — Попита госпожа Бланд.
— Не — отговори инспекторът. — Тя не го познава.
— Много странно — отбеляза госпожа Бланд.
— Познавате ли госпожица Пебмарш?
— О, да. Искам да кажа, познаваме се като съседи, разбира се. Понякога тя се съветва с мъжа ми за градината си.
— Вие сте запален градинар, както виждам — каза Хардкасъл.
— Е, не съвсем — отговори Бланд. — Нямам нужното време. Разбира се, знам как се поддържа градина… Имам добър градинар. Идва два пъти седмично. Той се грижи за нея. Бих казал, че нашата градина е най-хубавата тук, но аз не съм истински градинар като съседа ни…
— Рамзи? — Попита Хардкасъл с известна изненада.
— Не, не. По-нататък на номер шейсет и три. Господин Макнотън. Просто живее заради градината си. По цял ден стои в нея и е побъркан на тема торове. Наистина може да те отегчи, като ти заговори за торове… Но предполагам, че не искате да говорим за това.
— Да, наистина — съгласи се инспекторът. — Чудех се дали някой… жена ви например, вчера е излизала в градината. В края на краищата тя се опира до градината на госпожица Пебмарш и не е изключено да е видяла или чула нещо особено.
— По обяд? Когато е станало убийството, нали?
— Между един и три часа по-точно.
Бланд поклати глава.
— Не сме забелязали нищо. С Валери бяхме тук, но обядвахме, а трапезарията ни гледа към улицата. Няма как да видим какво става в градината.
— Кога обядвате обикновено?
— Към един. Понякога един и половина.
— И след това не сте излизали в градината?
Бланд отново поклати глава.
— Всъщност — каза — след обяд жена ми винаги се качва горе да поспи, а ако нямам работа, аз също подремвам на онзи стол, ей там. Трябва да съм излязъл от къщи към… може би към три без петнайсет, но изобщо не съм излизал навън.