— Е, добре — въздъхна Хардкасъл. — Длъжни сме да попитаме всички.
— Да, разбира се. Ще ми се да можех да ви помогна.
— Добре сте се устроили — отбеляза инспекторът. — Не сте жалили средства.
Бланд се разсмя весело.
— Е, да. Обичаме хубавите неща. Валери има добър вкус. Миналата година имахме късмет. Тя получи наследство от един чичо. Не беше го виждала от двайсет и пет години. Наистина се изненадахме! Нещата станаха доста по-различни, уверявам ви! Успяхме да се уредим и смятаме по-късно през тази година да заминем на екскурзия с кораб. Струва ми се, че човек може да научи доста неща по този начин. Гърция и така нататък… Е, аз съм направил всичко сам и не съм имал много време за подобни удоволствия, но все пак ще ми е интересно. Този, който е разкопал Троя, е бил бакалин, ако не се лъжа. Много романтично. Мога да кажа, че обичам да пътувам в чужбина… Не че съм пътувал кой знае колко… Мислил съм си дали да не продам къщата и да отида да живея в Испания или Португалия, дори на някой от карибските острови. Много хора постъпват така. Освен това по този начин си спестяваш и данъците. Но на жена ми не й допада тази идея.
— И аз обичам да пътувам — намеси се госпожа Бланд, — но не мога и да си помисля, че мога да живея извън Англия. Всичките ни приятели са тук… И сестра ми е тук, всички ни познават. Ако отидем в чужбина, ще бъдем чужденци. Освен това имам много, добър лекар. Наистина знае какво ми е. Не мога и да си помисля за лекар чужденец. Не бих могла да му се доверя.
— Ще видим — вметна господин Бланд весело. — Ще заминем на екскурзията и може да се влюбиш в някой гръцки остров.
Жена му го погледна, сякаш не беше много сигурна в това.
— Надявам се на кораба да има добър лекар англичанин — каза тя, изпълнена със съмнение.
— Разбира се, че ще има — увери я съпругът й.
Той придружи Хардкасъл и Колин до вратата и им каза още веднъж колко съжалява, че не е могъл да им помогне.
— Е — попита Хардкасъл след това. — Какво ще кажеш за него?
— Не бих му възложил да построи къщата ми — отвърна Колин. — Но не търся дребен строител мошеник. Търся човек, който е способен да отдаде всичко от себе си. До фанатизъм. А що се отнася до твоето убийство, то също не е каквото трябва. Виж, ако този Бланд беше дал на жена си арсеник или я беше бутнал през борда в Егейско море, за да наследи парите й и да се ожени за някоя руса красавица…
— Ще говорим за това, когато се случи — каза инспектор Хардкасъл. — Засега трябва да се занимаваме с извършеното.
Десета глава
Госпожа Рамзи от „Уилбрахъм Кресънт“ № 62 си каза окуражително: „Остават само два дни. Само два дни.“ Тя прибра един влажен кичур от челото си. В това време откъм кухнята долетя могъщ трясък. Не беше склонна дори да отиде да види какво вещае този трясък. Само да можеше да се престори, че не е чула нищо! Е, добре — само два дни. Тя прекоси вестибюла, отвори със замах кухненската врата и попита с глас, който преди три седмици би звучал много по-ядосано:
— Какво направи сега!?
— Съжалявам, мамо — отговори синът й Бил. — Тъкмо играехме боулинг с тези консервени кутии и някак си те паднаха в шкафа с порцелановите неща.
— Не искахме да падат там, мамо — обади се по-малкият й син Тед в знак на съгласие.
— Добре. Сложете здравите неща обратно и изхвърлете счупените в кофата.
— Мамо! Хайде да не е сега!
— Веднага!
— Тед може да свърши тази работа.
— Много добре! — викна Тед. — Все аз! Ако не помагаш и ти, няма да направя нищо.
— На бас, че ще направиш.
— На бас, че няма.
— Ще те накарам.
— О-о-о!
Момчетата се сборичкаха. Тед залитна назад и една купа с яйца се заклати застрашително.
— Марш навън от кухнята! — извика госпожа Рамзи.
Тя изтика двете си деца навън, затръшна вратата след тях и започна да мете счупения порцелан.
„Два дни — мислеше тя — и отново ще тръгнат на училище. Каква прекрасна, каква чудесна мисъл за една майка.“
Тя си спомни една забележка, направена от някаква журналистка във вестника. За една майка има само шест щастливи дни в годината. Първият и последният ден на трите ваканции. „Колко вярно е това“ — мислеше си, докато събираше с метлата останките от най-хубавия си порцеланов сервиз. С колко радост и нетърпение бе очаквала децата си само пет седмици преди това! А сега? „Вдругиден — каза си още веднъж. — Вдругиден Бил и Тед ще се върнат в училището. Просто не мога да повярвам! Нямам търпение!“