Колко щастлива се бе чувствала, когато преди пет седмици ги посрещна на гарата! Как бурно и радостно се бяха хвърлили в обятията й! Как обиколиха цялата къща и градината! Специалната торта за вечеря. А сега?
Какво я очакваше сега? Един ден, изпълнен със спокойствие. Нямаше да има нужда да готви огромни порции, безкрайното чистене щеше да престане. Тя обичаше момчетата — бяха добри, не се съмняваше в това. Гордееше се с тях. Но я изтощаваха. Апетитът им, жизнеността им, шумът, който вдигаха.
В този момент чу оглушителни викове. Госпожа Рамзи разтревожено вдигна глава. Всичко беше наред — просто бяха излезли в градината. Така беше по-добре.
Там имаше достатъчно място за тях. Сигурно щяха да обезпокоят съседите. Молеше се на Бога да оставят котките на госпожа Хеминг на мира. Не заради самите котки — не можеше да не признае това, — а защото телта, която беше преплетена в оградата, можеше да скъса панталоните им. Тя хвърли поглед към домашната аптечна, която бе сложена на масичката, за да е под ръка. Не че се тревожеше излишно заради злополуките на буйните момчета. В повечето случаи първата й забележка беше: „Колко пъти да ти казвам, че не бива да капе кръв на килима! Веднага отивай в кухнята, защото там поне мога да измия балатума.“
Ужасният вой отвън изведнъж секна и настъпи такава дълбока тишина, че госпожа Рамзи се разтревожи не на шега. Наистина, подобна тишина никак не бе естествена. Изправи се неуверено с лопатката, пълна с изпочупен порцелан в ръка. Вратата на кухнята се отвори и се показа Бил. На лицето му се беше изписало страхопочитание и възхищение — нещо твърде необичайно за единайсет годишната му възраст.
— Мамо — каза той. — Дошъл е инспектор от полицията заедно с още един човек.
— О! — възкликна тя. — Какво иска?
— Попита за теб, но си мисля, че е заради убийството вчера в къщата на госпожица Пебмарш.
— Не виждам за какво съм му потрябвала аз — отговори тя с леко смущение в гласа.
„Животът ти сервира нещата едно след друго“ — помисли си госпожа Рамзи. А как щеше да вземе картофите за яхнията, щом този инспектор дойде точно сега?
— Е, добре — въздъхна тя. — Идвам веднага.
Изхвърли изпочупения порцелан в кофата под мивката, изми ръцете си със сапун, приглади косата си и последва Бил, който нетърпеливо я подканяше:
— Хайде, не се бави, мамо!
Тя влезе във всекидневната, следвана от Бил. Там стояха двама мъже, а по-малкият й син Тед ги гледаше с широко отворени очи.
— Госпожа Рамзи?
— Добро утро.
— Сигурно тези млади господа са ви казали, че аз съм полицейски инспектор Хардкасъл?
— Много съм притеснена — отговори жената. — Имам работа тази сутрин. Ще отнеме ли много време?
— Много малко — отговори Хардкасъл. — Може ли да седнем?
— Но, да, разбира се, седнете.
Госпожа Рамзи се отпусна на един стол с права облегалка и ги погледна нетърпеливо. Подозираше, че всичко това няма да отнеме много малко време.
— Не е нужно и вие да стоите тук — каза Хардкасъл на момчетата с благ тон.
— Ще стоим — отговори Бил.
— Ще стоим — повтори като ехо Тед.
— Искаме да чуем всичко — добави Бил.
— Искаме и още как — потвърди Тед.
— Имаше ли много кръв? — Попита Бил.
— Крадец ли е бил? — Попита Тед.
— Тихо, деца! — скара им се майка им. — Не чухте ли? Инспектор Хардкасъл каза, че не ви иска тук.
— Няма да си отидем — отсече Бил. — Искаме да чуем.
Хардкасъл стана, отиде до вратата и я отвори.
— Вън! — каза той.
Това беше само една дума, произнесена тихо, но с авторитет. Без повече приказки момчетата станаха и неохотно излязоха от стаята.
„Колко хубаво — помисли си тя. — Защо аз не мога да направя така?“
След това си спомни, че е майка на момчета. Беше чувала, че момчетата се държат по съвсем различен начин, когато излязат от дома. Майките получават най-лошата част. „Но може би така е по-добре — мислеше тя — децата ти да са мили и добри у дома и хулигани навън, би било много по-лошо. Да, много по-лошо.“ Спомни си какво се искаше от нея, когато инспектор Хардкасъл се върна и седна отново.
— Ако е за това, което стана на номер деветнайсет вчера — каза тя нервно, — не виждам какво мога да ви кажа, инспекторе. Не знам нищо за това. Дори не знам кой живее там.