— В къщата живее една жена на име Пебмарш. Сляпа е и работи в института „Ааронберг“.
— Аха — отговори госпожа Рамзи. — Боя се, че не познавам никого от онази част на квартала.
— Къде бяхте между дванайсет и половина и три часа следобед?
— А, да. Трябваше да сготвя вечеря и всичко останало. Но излязох преди три. Заведох момчетата на кино.
Инспекторът извади снимката от джоба си и й я подаде.
— Искам да ми кажете дали сте виждали този човек.
Тя я погледна с известен интерес.
— Не — отговори, — не мисля. А и да съм го виждала, не мога да съм сигурна, че ще го позная.
— Не е идвал в къщата ви по някакъв повод, за да ви предложи застраховки например?
Жената поклати глава.
— Не. Сигурна съм, че не е.
— Имаме основания да смятаме, че името му е Къри. Господин Р. Къри.
Той я погледна въпросително. Тя отново поклати глава.
— Боя се — каза смутено, — че по време на ваканцията нямам време да обръщам внимание на каквото и да било.
— Доста напрегнато време, нали? — продължи инспекторът. — Добри момчета имате, госпожо Рамзи. Пълни с енергия. Понякога с твърде много енергия, струва ми се?
Госпожа Рамзи се усмихна:
— Да, наистина. Понякога е много уморително. Но пък наистина са добри момчета.
— Сигурен съм, че е така. И двамата. Интелигентни са, не мога да не отбележа. Преди да си тръгна, ще поговоря с тях, ако не възразявате. Момчетата понякога забелязват неща, които никой друг в къщата не е забелязал.
— Не виждам как биха могли да забележат каквото и да било — каза тя. — Онази къща гледа на другата страна.
— Да, но дворовете ви опират един в друг.
— Така е — съгласи се госпожа Рамзи, — но са съвсем отделни.
— Познавате ли госпожа Хеминг от номер двайсет?
— Да, може да се каже. Заради котките и някои други неща.
— Обичате ли котките?
— О, не. Не заради това. Обикновено се оплаква.
— Разбирам. Оплаква се. А за какво?
Жената се изчерви.
— Лошото е, че когато някой гледа котки като нея — тя има четиринайсет — започва да се вманиачава. А това си е чиста глупост. Аз обичам котките. Дори имахме котарак преди известно време. И ловеше мишки… А това, което прави тя… Да им готви специално и почти да не ги пуска горките да излизат навън, за да живеят собствения си живот… И, разбира се, котките й непрекъснато се мъчат да избягат. На тяхно място и аз бих го правила. А момчетата ми никога не биха измъчвали котка. Искам да кажа, че котките могат много добре да се грижат за себе си. Те са разумни животни… Ако се отнасяш разумно с тях.
— Съгласен съм с вас — кимна инспекторът. — Сигурно не ви остава никакво свободно време. Да се грижите момчетата ви да са сити и да не скучаят през ваканцията… Кога тръгват отново на училище?
— Вдругиден.
— Надявам се, че след това ще имате възможност да си починете добре.
— Смятам да се отдам на истински мързел — отговори тя.
Другият мъж, който досега мълчаливо записваше, изведнъж заговори и я стресна:
— Трябва да наемете някое момиче от чужбина. Ще ви помага в домакинската работа, а в замяна на това ще учи английски.
— Може и да опитам — отговори госпожа Рамзи замислено. — Макар и винаги да съм имала чувството, че не е лесно да си имаш работа с чужденци. Мъжът ми ме подиграва за това, но пък той има повече опит от мен. Не съм пътувала в чужбина колкото него.
— Той не е тук, нали?
— Не е. Наложи се да замине за Швеция в началото на август. Строителен инженер е. Жалко, че пътуването му съвпадна с ваканцията. Той се справя с децата много добре. Обича да си играе с електрическите влакчета дори повече от тях. Понякога релсите минават през вестибюла и стигат чак до другата стая. Не може да се мине. — Поклати глава и добави примирено: — Мъжете са такива деца!
— Кога очаквате да се върне, госпожо Рамзи?
— Никога не се знае точно — въздъхна тя. — Така е доста… трудно.
Гласът й затрепери. Колин я погледна изпитателно.
— Мисля, че не бива да ви отнемаме повече време.
Хардкасъл стана.
— Може би момчетата ви ще ни покажат градината.
Бил и Тед чакаха във вестибюла и приеха предложението с радост.
— Е, не е много голяма — каза Бил със съжаление.
Личеше си, че на номер шейсет и две са полагани някакви усилия, за да се поддържа градината в ред. В единия край имаше лехи с далии и маргаритки. Имаше и морава — някак си неравно окосена. Пътеките се нуждаеха от подравняване и по тях се търкаляха самолетчета, космически оръжия и други подобни образци на съвременни играчки, доведени до доста окаяно състояние от употреба. В задния край имаше ябълково дръвче с много хубави червени ябълки. До него растеше крушово дръвче.