— Ето там е — каза Тед и посочи между ябълката и крушата, където се виждаше гърбът на къщата на госпожица Пебмарш. — Номер деветнайсет, където стана убийството.
— Оттук къщата се вижда много добре, нали? — заговори инспекторът. — От прозорците на горния етаж сигурно още по-добре.
— Така е — съгласи се Бил. — Ако бяхме там вчера, можеше и да видим нещо. Но не бяхме.
— Ходихме на кино — обясни Тед.
— Имаше ли отпечатъци от пръсти? — Попита Бил.
— Не ни помогнаха много. Вчера излизахте ли изобщо в градината?
— Да, няколко пъти — отговори Бил. — Сутринта. Но не чухме и не видяхме нищо.
— Ако си бяхме седели вкъщи следобед — добави Тед със съжаление, — щяхме да чуем писъците. Били са страхотни.
— Познавате ли госпожица Пебмарш, собственичката на къщата, по физиономия?
Момчетата се спогледаха и кимнаха.
— Да. Тя е сляпа, но ходи из градината много лесно. Не й трябва бастун. Веднъж ни подхвърли обратно топката. Много мило постъпи.
— Не я ли видяхте вчера?
Момчетата поклатиха глави.
— Сутрин не можеш да я видиш. Отива на работа — обясни Бил. — Обикновено излиза в градината следобед.
Колин се вгледа в един маркуч, който излизаше от къщата. Той минаваше по пътеката и стигаше до крушовото дръвче.
— Нямах представа, че крушата има нужда от поливане — отбеляза.
— А, това ли? — Бил леко се смути.
— От друга страна — продължи Колин, — ако се покатериш на дървото — той погледна момчетата и неочаквано се засмя, — можеш много добре да изпръскаш някоя и друга котка, нали?
Двете момчета започнаха да подритват чакъла и да гледат навсякъде другаде, но не и към него.
— Това правите, нали?
— Е, да — призна Бил, — но не им става нищо. Не е — добави той хрисимо — като да ги целиш с прашка.
— Но сте пробвали и с прашка, нали?
— Не както трябва — каза Тед. — Не можахме да улучим нито една.
— Както и да е. Сега се забавлявате с маркуча и след това госпожа Хеминг идва да се оплаква от вас, нали?
— Тя вечно се оплаква — каза Бил.
— Промушвате ли се през оградата й понякога?
— Не оттук — изпусна се Тед.
— Но понякога все пак ходите там, нали? Как го правите?
— През оградата оттук не може да се мине, но малко по-нататък вдясно има дупка в плета и оттам може.
— Защо не млъкнеш, глупак такъв? — извика Бил.
— Предполагам, че след убийството сте ходили там, за да събирате улики? — каза Хардкасъл.
Момчетата се спогледаха.
— Когато се върнахте от кино и разбрахте какво е станало на номер деветнайсет, вие влязохте в градината, за да разгледате, нали?
— Ами… — Бил замълча предпазливо.
— Не е изключено — продължи инспекторът — да сте намерили нещо, което ние не сме забелязали. Ако сте събрали някои неща, много бих желал да ми ги покажете.
Бил се реши.
— Донеси ги, Тед — каза.
Брат му послушно изтича към мястото, където бяха скрити нещата.
— Не намерихме кой знае какво — призна Бил. — Играехме си.
Той погледна Хардкасъл смутено.
— Разбирам ви напълно — отговори инспекторът. — По-голямата част от полицейската работа е точно това. Само разочарования.
Бил се поуспокои.
Тед дотича обратно и подаде една изпоцапана носна кърпа, завързана на възел, в която нещо подрънкваше.
Хардкасъл я развърза и я разстла на земята под зорките погледи на момчетата.
Вътре имаше дръжка от чаша, парче порцелан, ръждясала вилица, монета, щипка за пране, парченце лъскаво стъкло и половин ножица.
— Интересни неща — каза инспекторът тържествено. Той съжали момчетата и взе парченцето стъкло.
— Ще взема това. Може да помогне с нещо.
Колин взе монетата и я разгледа.
— Не е английска — обясни Тед.
— Не е — съгласи се Колин и погледна Хардкасъл.
— Може би ще е добре да вземем и това.
— И не казвайте на никого — смигна им съзаклятнически Хардкасъл.