Вратата на номер 19 се отвори и от нея излетя някакво момиче, както ми се стори, със скоростта на бомба.
Приликата с бомба се подсилваше от писъка, който придружаваше тичането му. Беше силен, пронизителен и нечовешки. Момичето излетя през портата и така се сблъска с мен, че едва не паднах на тротоара. Но освен че се сблъска, то се и вкопчи в мен отчаяно, трескаво.
— Спокойно — казах аз. — Спокойно.
Младата жена се поуспокои. Продължаваше да ме стиска, но поне престана да пищи. Вместо това започна да диша тежко и да хлипа.
Не мога да кажа, че реагирах особено интелигентно. Попитах я дали се е случило нещо. След като осъзнах, че въпросът ми е доста неуместен, се поправих:
— Какво се е случило?
Момичето си пое дълбоко въздух.
— Там вътре! — и посочи с ръка зад себе си.
— Да?
— На пода има мъж… умрял… тя щеше да го настъпи…
— Кой?… Защо?
— Мисля, че е сляпа. По него има кръв! — Погледна надолу и отпусна едната си ръка. — И по мен… По мен има кръв.
— Така е — казах и погледнах ръкава на сакото си. — Сега има и по мен — отбелязах, въздъхнах и започнах да обмислям положението. — По-добре ме заведете там и ми покажете.
Но момичето започна да трепери силно.
— Не мога… не мога… Вече не мога да вляза там.
— Може би сте права. — Огледах се. Наоколо нямаше достатъчно удобно място, за да оставиш полуприпаднало момиче. Отпуснах я внимателно на тротоара и опрях гърба й на желязната ограда.
— Стойте тук, докато се върна — наредих й аз. — Няма да се бавя. Всичко ще се оправи. Ако ви прилошее, отпуснете се напред и опрете глава на коленете си.
— Мисля… струва ми се, че вече съм добре.
Каза го с известно съмнение, но не исках да навлизам в подробности. Потупах я окуражително по рамото и бързо тръгнах по пътеката. Влязох през вратата, поколебах се за миг във вестибюла, след това надникнах зад лявата врата. Там имаше празна трапезария. После прекосих и влязох във всекидневната отсреща.
Първото нещо, което видях, беше възрастна дама, седнала на стол. Когато влязох, тя рязко се обърна и попита:
— Кой е?
Веднага разбрах, че жената е сляпа. Очите й, насочени към мен, бяха фокусирани в някаква точка зад лявото ми ухо.
Заговорих направо по въпроса:
— Оттук излетя млада жена и каза, че вътре има мъртвец.
Почувствах колко абсурдни са думите ми. Просто ми се струваше невероятно в тази уютна стая, при тази спокойна жена, седнала на стола със скръстени ръце, да има труп. Но отговорът дойде веднага:
— Зад канапето е.
Заобиколих и го видях — разперените ръце, изцъклените очи, петното съсирваща се кръв.
— Как стана това? — попитах рязко.
— Не знам.
— Поне знаете ли кой е?
— Нямам представа.
— Трябва да повикаме полицията. — Озърнах се. — Къде е телефонът?
— Нямам телефон.
Погледнах я по-внимателно.
— Тук ли живеете? Ваша ли е тази къща?
— Да.
— Можете ли да ми кажете какво се случи?
— Разбира се. Върнах се от магазините… — Забелязах чантата с покупките, захвърлена на един стол край вратата — Влязох тук и веднага почувствах, че в стаята има някого. За сляп човек това не е трудно. Попитах кой е, но никой не отговори. Чуваше се само учестено дишане. Тръгнах по посока на звука и тогава женски глас извика, че някой е мъртъв и че ще го настъпя. След това изтича покрай мен с писък и излезе навън.
Кимнах. Разказите съвпадаха.
— И какво направихте?
— Направих крачка напред много внимателно и кракът ми се опря в някакво препятствие.
— После?
— Коленичих. Докоснах нещо… човешка ръка. Беше ледена. Нямаше пулс. Станах и седнах тук… За да чакам. Все някой щеше да дойде. Младата жена, която и да е тя, все щеше да повика някого. Реших, че е по-добре да не излизам от къщи.
Бях впечатлен от спокойствието й. Тя не себе развикала и не бе хукнала с писъци навън, обзета от паника.
Беше седнала да чака. Това беше смислена постъпка, но трябва да й е коствало усилия.
Тя попита:
— Кой точно сте вие?
— Казвам се Колин Лам. Минавах оттук.
— Къде е младата жена?
— Оставих я навън, до оградата. Преживяла е силен шок. Къде е най-близкият телефон?
— Телефон има на стотина метра надолу по улицата, малко преди ъгъла.
— Разбира се. Спомням си, че минах покрай него. Ще отида да се обадя на полицията. Вие… — поколебах се.