— Хари Касълтън, така ли?
— Да.
— И живяхте в онова градче… Шиптън Бойз… Колко време?
— Около две години. Преди това бяхме в Донкатър. Не мога да кажа, че се изненадах, когато се върна при мен и ми сервира онова. Тогава вече знаех, че не е стока. Просто не можех да повярвам, защото изглеждаше толкова почтен! Истински джентълмен.
— И какво се случи след това?
— Каза ми, че трябва да се махне веднага. Аз му отговорих, че не го спирам, че може да върви, където иска, и че не мога да търпя всичко това. Дадох му десет лири — добави замислено. — Само това имах. Нямал пари… Оттогава не съм го виждала, нито чувала. До днес. Или докато видях снимката във вестника.
— Имаше ли някакви особени белези? От операция или нещо такова?
Тя поклати глава.
— Струва ми се, че не.
— Някога използвал ли е името Къри?
— Къри? Не, не мисля. Поне аз не знам.
Хардкасъл й подаде визитната картичка.
— Намерихме това в джоба му.
— Значи продължава да твърди, че е застрахователен агент — отбеляза тя. — Предполагам, че използва… че е използвал най-различни имена.
— Казахте, че не сте го виждали от петнайсет години?
— И картичка за Коледа не ми е изпращал — каза госпожа Райвъл с насмешка. — Предполагам, че дори не е знаел къде съм. След като се разделихме, се върнах на сцената за известно време. Участвах в турнета предимно. Не живеех кой знае колко добре и махнах името Касълтън. Станах отново Мерлина Райвъл.
— Мерлина… това не е истинското ви име, предполагам?
Тя поклати глава и се усмихна весело.
— Аз го измислих. Необикновено е. Истинското ми име е Флоси Гап. Кръстили са ме Флорънс, но всички ме наричат Флоси или Фло. Флоси Гап — не звучи много романтично, нали?
— С какво се занимавате сега? Все още ли играете, госпожо Райвъл?
— Рядко — отговори тя.
Хардкасъл прояви такт.
— Разбирам.
— Понякога се занимавам с дребни работи на хонорар… Помагам при тържества и други подобни. Не е лошо. Поне се срещам с хора. Понякога ножът опира до кокала.
— Значи не сте чували нищо за Хари Касълтън, след като се разделихте?
— Нито дума. Помислих си, че е заминал в чужбина… Или че е умрял.
— Единственото, което остава да ви попитам, госпожо Райвъл, е дали имате представа защо Хари Касълтън е дошъл в този район?
— Не, разбира се, че нямам представа. Изобщо не знам какво е правил през цялото това време.
— Възможно ли е да е продавал фалшиви застраховки или нещо подобно?
— Не знам. Не ми се струва кой знае колко вероятно. Хари винаги е бил много внимателен и не би се захванал с нещо, за което ще се наложи да отговаря. По-скоро пак е било някаква история с жени.
— А смятате ли, че може да става дума за шантаж?
— Не знам… Но не е изключено. Ако някоя жена не желае да се разчуе за миналото й… Това не би го изложило на риск. Вижте, не твърдя, че го е правил, а само, че е възможно. Освен това не мисля, че би искал големи суми, за да докара някого до отчаяние. Би вземал по малко — кимна тя убедено.
— Жените са го харесвали, така ли?
— Да. Тръгваха след него много лесно. Предполагам, че това се дължеше на почтения му вид и добрия произход. Гордееха се, че са завладели мъж като него, и си представяха едно приятно, безоблачно съвместно бъдеще. Не бих могла да се изразя по друг начин. Аз самата се чувствах така — добави тя искрено.
— И една последна подробност. — Хардкасъл се обърна към подчинения си и му нареди да донесе часовниците.
Той се върна след малко. Носеше ги на поднос, завити с парче плат. Инспекторът го вдигна и ги показа на госпожа Райвъл. Тя ги огледа с неприкрит интерес и одобрение.
— Наистина са хубави. Този ми харесва — каза и докосна часовника от френско злато.
— Не сте ли виждали някой от тях и преди? Не ви ли говорят нещо?
— Не. Трябва ли да ми говорят?
— Можете ли да направите някаква връзка между съпруга си и името Розмари?
— Розмари? Момент, да помисля… Имаше една червенокоса… Но тя се казваше Розали. Не, не мога да си спомня. Няма и как. Хари криеше от мен какво прави.
— Ако видите часовник, който показва четири часа и тринайсет минути… — Хардкасъл замълча.
Тя се засмя:
— Ще си помисля, че е станало време за чай.