Инспекторът въздъхна:
— Е, госпожо Райвъл, много съм ви благодарен. Отложеното предварително следствие ще се състои вдругиден. Ще имате ли нещо против да дойдете и да потвърдите самоличността на убития?
— Не, нямам нищо против. Ще трябва само да кажа кой е бил той, нали? Няма да се налага да навлизам в подробности, надявам се? Няма да искат от мен да разказвам как е живял?
— Засега това не е необходимо. Ще трябва само да потвърдите, че той е мъжът ви Хари Касълтън. Точната дата вероятно е отбелязана в архивите в Съмърсет Хаус. Къде се оженихте?
— В Донбрук… Църквата май се казваше „Сейнт Майкъл“. Надявам се да не е било преди повече от двайсет години. Ще се почувствам с единия крак в гроба.
Госпожа Райвъл стана и протегна ръка. Хардкасъл се сбогува с нея и седна замислен зад бюрото си, почуквайки по плота с молив. След малко влезе сержант Крей.
— Добре ли мина?
— Така изглежда — отговори инспекторът. — Казвал се е Хари Касълтън, но това може да не е истинското му име. Ще трябва да проучим всичко възможно за този човек. Струва ми се, че доста жени биха имали причина да желаят да му отмъстят.
— Такъв почтен вид… — каза Крей.
— Това е бил най-големият му коз в занаята.
Хардкасъл се замисли отново за часовника, на който пишеше „Розмари“. Спомени?
Двайсет и втора глава
— Значи се върна — каза Еркюл Поаро и затвори внимателно книгата, която четеше. Сега край лакътя му на масата стоеше чаша топло какао. Наистина имаше ужасен вкус за напитки! Този път обаче не ми предложи.
— Как сте? — попитах го аз.
— Смутен съм. Много съм смутен. Ще ремонтират апартаментите.
— Нима това няма да ги подобри?
— Безспорно ще ги подобри, но аз ще се чувствам зле. Ще ме дезорганизира. Ще мирише на боя! — Той ме погледна, изпълнен с негодувание.
След това махна примирено с ръка и ме попита:
— Постигна ли успех?
— Не знам — отговорих бавно.
— Е, така е…
— Открих това, което трябваше да открия, но не и самия човек. Сам не знам какво трябваше да търся — информация, труп?
— Като стана дума за трупове, прочетох заключението на отложеното предварително следствие. Предумишлено убийство с неизвестен извършител или извършители. И най-накрая трупът си има име.
Кимнах.
— Хари Касълтън, който и да е той.
— Идентифициран от съпругата му. Беше ли в Кроудийн?
— Още не. Мислех да замина утре.
— Значи имаш малко свободно време?
— Още не. Не съм свършил с работата си. Всъщност заминавам по служба. — Замълчах за миг и добавих: — Не зная с подробности какво се е случило тук, докато ме нямаше. Разбрах само, че трупът е идентифициран. Какво ще кажете за това?
Поаро сви рамене.
— Трябваше да се очаква.
— Да, полицията добре се справя с такива неща…
— И съпругите са много услужливи.
— Госпожа Мерлина Райвъл! Какво име само!
— Напомня ми за нещо — каза Поаро. — За какво ли?
Погледна ме замислено, но не можех да му помогна. Доколкото го познавах, това име би могло да му напомня за какво ли не.
— Посещение при един приятел — продължаваше да разсъждава той, клатейки глава. — Не, това беше много отдавна.
— Когато се върна отново в Лондон, ще дойда и ще ви кажа за госпожа Мерлина Райвъл всичко, което науча от Хардкасъл — обещах аз.
Поаро махна с ръка и каза:
— Не е необходимо.
— Искате да кажете, че знаете каквото трябва, без никой да ви го е съобщил?
— Не. Искам да кажа, че тя не ме интересува.
— Не ви интересува? А защо? Не разбирам — поклатих глава.
— Човек трябва да се съсредоточи върху съществените неща. Разкажи ми по-добре за онова момиче… Една… Което умря в телефонната будка на „Уилбрахъм Кресънт“.
— Не знам нищо повече от това, което вече ви казах. Не познавам момичето.
— Значи единственото, което знаеш и което можеш да ми кажеш, е, че е било дребно, нещастно зайче, което си видял в едно машинописно бюро малко след като счупило тока на обувката си на някаква метална решетка…
— Той замълча. — Между другото, къде е тази решетка?
— Но как бих могъл да знам?
— Много просто. Ако беше попитал, щеше да знаеш. Как очакваш да научиш нещо, ако не зададеш нужните въпроси?
— Какво значение може да има къде се е счупил токът й?