— А твоят глас ли беше?
— Разбира се, че не! Не съм се обаждала аз. Колко пъти да ти го казвам?
— Слушай, Шийла. Няма значение какво казваш на другите, на мен трябва да кажеш истината.
— Значи не ми вярваш?
— Вярвам ти. Възможно е да си се обадила по телефона поради някаква напълно невинна причина. Може някой да те е помолил да го направиш, да ти е казал, че иска да се пошегува, а след това си се уплашила и след като си излъгала веднъж, се е наложило да продължаваш да лъжеш. Така ли беше?
— Не, не и не! Колко пъти да ти казвам?
— Добре, Шийла. Но има нещо, което криеш от мен. Искам да ми се довериш. Ако Хардкасъл има нещо срещу теб, нещо, за което не ми е казал…
Тя отново ме прекъсна:
— Мислиш ли, че той ще ти каже всичко?
— Няма причина да не ми каже. Професиите ни горе-долу са еднакви.
В този момент келнерката донесе поръчката ни. Кафето беше светло, с цвета на модерната кожа от норки.
— Не знаех, че имаш нещо общо с полицията — каза Шийла и разбърка кафето си замислено.
— Не точно с полицията. Нашата служба е съвсем друга. Все едно, исках да кажа, че ако Дик скрие от мен нещо, свързано с теб, ще го направи по съвсем друга причина — защото мисли, че не си ми безразлична. Това е истина. Има и нещо друго — каквото и да си направила, аз ще съм до теб. Онзи ден ти изтича от онази къща наистина уплашена до смърт. Не би могла да изиграеш тази роля толкова съвършено. Не се преструваше.
— Разбира се, че бях уплашена! Бях ужасена!
— Само трупът ли те уплаши така? Или имаше и нещо друго?
— Какво друго може да има?
Събрах кураж:
— Защо взе онзи часовник, на който пишеше „Розмари“?
— Какво искаш да кажеш? Защо да го прибирам?
— Питам те защо го направи.
— Не съм го докоснала!
— Тогава ми каза, че си забравила ръкавиците си, и се върна в къщата. Но не беше с ръкавици. Времето беше хубаво. Никога не съм те виждал да носиш ръкавици. Така е, върна се в къщата и взе часовника. Не ме лъжи. Направи го, нали?
Тя замълча и започна да чупи сладката в чинията си.
— Добре — каза тя след известно време почти шепнешком. — Добре. Направих го. Взех часовника и го пъхнах в чантата си, след това излязох навън.
— Защо го направи?
— Защото на него пишеше „Розмари“. Това е името ми.
— Казваш се Розмари, а не Шийла?
— И двете. Розмари Шийла.
— И това беше достатъчно, за да го направиш? Това, че на този часовник беше написано името ти?
Разбра, че не мога да й повярвам, но продължаваше да настоява:
— Казвам ти, че ме беше страх.
Погледнах я. Тя беше моето момиче, момичето, което желаех завинаги. Но нямаше смисъл да храня илюзии за нея — беше лъжкиня и вероятно винаги щеше да си остане такава. Може би това беше нейният начин да се бори за оцеляване — бързото, умело отричане. Детинско оръжие, но може би никога нямаше да успее да се освободи от него. Реших, че ако я искам, трябва да се науча да я приемам с всичките й слабости и да съм готов да й помогна в трудните моменти. Всички имаме слабости. Моите са различни от нейните, но ги имам.
Взех решение и атакувах — това беше единственият начин.
— Този часовник е твой, нали? — изрекох.
Тя изохка.
— Откъде знаеш?
— Разкажи ми за него.
Започна да разказва объркано. Този часовник бил неин от много отдавна. Докато била шестгодишна, винаги я наричали Розмари, но това име не й харесва и по предпочитала да я наричат Шийла. Преди известно време часовникът се повредил и тя го взела със себе си, за да го остави за ремонт при часовникаря, недалеч от бюрото. Само че го забравила някъде… Или в автобуса, или в млечния бар, където отишла, за да си вземе сандвич през обедната почивка.
— Колко време преди първото убийство стана това?
— Около седмица, струва ми се. Не се притесних особено, защото часовникът беше стар, повреден и щеше да е по-добре да си купя нов.
И след това:
— В началото, когато влязох в стаята, не го забелязах. След това видях трупа. Бях като парализирана. Докоснах го, за да видя дали е жив, и тъкмо се изправих, видях моя часовник на масата край камината. Моят часовник! На ръката ми имаше кръв… И тогава се върна тя, и аз забравих всичко, защото щеше да го настъпи. И побягнах… Исках само да се измъкна навън.
Кимнах.
— И после?
— Започнах да мисля. Тя отрече да се е обаждала, че иска да отида при нея… Кой тогава? Кой ме бе повикал и кой беше сложил часовника ми там? После измислих това с ръкавиците и го пъхнах в чантата си. Предполагам, че съм постъпила глупаво.