— Наистина, едва ли би могла да измислиш нещо по-глупаво — казах й аз. — В някои отношения, Шийла, не проявяваш никакъв разум.
— Но някой се опитва да ме замеси! Тази пощенска картичка… Изпратил я е някой, който знае, че съм взела часовника. И снимката на нея… Сградата на съда… Ако баща ми е бил престъпник…
— Какво знаеш за баща си и майка си?
— Умрели са при катастрофа, когато съм била съвсем малка. Това ми е казала леля ми. Нищо повече. Тя никога не говори за тях, не ми разказва каквото и да било. Понякога, когато я питам, говори неща, които не са същите като тези, които ми е казвала преди това. Винаги съм усещала, че има нещо нередно.
— Продължавай.
— Имам чувството, че баща ми е бил някакъв престъпник… Може би дори убиец. Или пък майка ми. Леля ми не би мълчала така, ако нямаше причина… Нещо, което си мисли, че не бива да научавам, защото е твърде ужасно.
— И ти се притесни. Обяснението може да е съвсем просто. Може например да си незаконно дете.
— И това съм си мислила. Понякога тези неща се крият от децата. Много е глупаво. Далеч по-добре е да се казва цялата истина. Сега вече няма чак толкова голямо значение. Лошото е, че аз не знам! Не знам какво се крие зад всичко това. Защо са ме кръстили Розмари? Това не е фамилно име… Означава спомен, нали?
— В това няма нищо лошо — отбелязах аз.
— Да, няма. Но чувствам нещо друго. Както и да е. След като инспекторът ме разпита онзи ден, започнах да си мисля. На кого му беше притрябвало да отида там? Да попадна при този непознат мъртвец! Или може би самият той е искал да се види с мен? Може би това е бил баща ми и е искал да направя нещо за него? А след това е дошъл някой и го е убил. Или пък още от самото начало целта е била да излезе, че аз съм го убила? Бях много объркана и уплашена. Сякаш всичко беше нагласено така, че да насочва към мен. Да се окажа при мъртвеца… Името ми, изписано върху часовника… Моят часовник, който също не знам как се е оказал там. Изпаднах в паника и направих нещо глупаво.
Поклатих глава.
— Чела си или си преписвала прекалено много криминални романи и трилъри — казах с укор. — Ами Една? Имаш ли представа какво се е въртяло в главата й по отношение на теб? Защо е ходила до вас, за да разговаряте, след като се виждате всеки ден в бюрото?
— Не знам. Не виждам как би могло да й дойде наум, че имам нещо общо с това убийство. Нямало как.
— Може би е дочула нещо и се е заблудила?
— Нямаше нищо такова! Нищо!
Чудех се. Невъзможно беше да не се съмнявам, защото дори и сега не можех да съм сигурен, че ми казва цялата истина.
— Имаш ли някакви лични врагове? Разочаровани приятели или ревниви момичета, които биха искали да ти отмъстят за нещо?
Прозвуча много неубедително.
— Разбира се, че няма такова нещо.
Това беше то. Не бях сигурен за този часовник, историята ми звучеше фантастично. 413. Какво означаваха тези цифри? Защо е трябвало да бъдат написани на пощенска картичка заедно с думата „ПОМНИ“, освен ако не означават нещо за човека, на когото тя е изпратена?
Въздъхнах, платих сметката и станах.
— Не се тревожи — казах й (това са може би най-безсмислените думи на всички езици). — Колин Лам поема работата. Всичко ще се оправи, ще се оженим и ще заживеем щастливо с почти никакви доходи. Между другото — казах, без да съм в състояние да се спра, макар и да знаех, че би трябвало да престана с романтичната нотка — любопитството на Колин Лам ме тласкаше, — между другото, какво направи с този часовник?
Отговорът й се забави само миг:
— Хвърлих го в боклукчийската кофа на съседната къща.
Бях впечатлен. Действието беше просто и по всяка вероятност ефективно. Това беше умна проява от нейна страна. Може би пък подценявах Шийла?
Двайсет и четвърта глава
Когато Шийла си отиде, аз се върнах в хотела, събрах багажа си и го оставих долу при портиера. В този хотел много държаха да напуснеш стаята си преди обяд.
След това тръгнах. Минах покрай полицейския участък и след известни колебания влязох. Попитах за Хардкасъл и той се оказа там. Заварих го да чете някакво писмо и да се мръщи.
— Тази вечер се връщам в Лондон, Дик — казах.
Той ме изгледа замислено.