— Би ли приел един съвет от мен?
— Не — отговорих веднага.
Той не обърна внимание. Когато някой иска да ти даде съвет, никога не би се съобразил с нежеланието ти да го чуеш.
— На твое място бих се махнал и бих стоял настрана… Ако искаш да знаеш кое е по-добро за теб…
— Никой не може да съди кое е добро или лошо за някой друг.
— Не съм много сигурен.
— Ще ти кажа нещо, Дик. Когато приключа с настоящата задача, ще напусна работата си. Поне засега мисля така.
— Защо?
— Аз съм като старомоден викториански свещеник. Имам съмнения.
— Дай си време.
Не бях много сигурен какво иска да каже с това. Попитах го защо самият той изглежда толкова разтревожен.
— Прочети.
Подаде ми писмото, което четеше, когато влязох.
Уважаеми инспектор Хардкасъл.
Току-що си спомних нещо. Онзи ден ме попитахте дали мъжът ми е имал някакви характерни белези и аз ви казах, че не е имал, но съм сгрешила. Всъщност зад лявото ухо трябва да има белег. Поряза се с бръснача, когато кучето ни скочи към него една сутрин и се наложи да го зашия. Не беше нищо сериозно и забравих тази случка още на следващия ден.
— Има хубав почерк — отбелязах аз, — макар че не си падам особено по червеното мастило. Трупът имаше ли такъв белег?
— Имаше. Точно където каза тя.
— Видя ли го, когато разпознаваше тялото?
Хардкасъл поклати глава.
— Скрит е зад ухото. За да се види, то трябва да се огъне напред.
— Значи всичко е наред. Още едно потвърждение, че не лъже. Какво те тормози тогава?
Хардкасъл каза мрачно, че в целия този случай има пръст самият дявол. Попита ме дали ще се видя с приятеля си французин или белгиец в Лондон.
— Вероятно. Защо?
— Споменах за него пред шефа, който каза, че го помни много добре. Трябва да му осигуря много сърдечно посрещане, ако реши да дойде тук.
— Едва ли ще дойде лично — казах аз. — Не ми се вярва да го накараме да излезе от бърлогата си.
Позвъних на вратата на „Уилбрахъм Кресънт“ 62 в дванайсет и петнайсет. Отвори госпожа Рамзи, която дори не вдигна очи, за да ме погледне.
— Какво има? — попита тя.
— Може ли да поговорим малко? Бях тук преди десетина дни, може би вече не ме помните?
Тогава тя вдигна поглед, за да ме проучи по-внимателно.
— Дойдохте с полицейския инспектор, нали?
— Да, госпожо Рамзи. Може ли да вляза?
— Щом желаете? Човек не може да откаже на полицията. Такова нещо никак няма да й се хареса.
Въведе ме във всекидневната, посочи ми стол и седна срещу мен. В гласа й долових горчивина, а в държанието й — някакво безпокойство, което не бях доловил предния път.
— Днес тук е спокойно — отбелязах. — Сигурно децата ви са тръгнали на училище?
— Да. Има известна разлика. Предполагам, че искате да ме питате още нещо във връзка с другото убийство. За момичето в телефонната будка.
— Не точно това. Всъщност аз нямам връзка с полицията.
Тя ме изгледа с изненада.
— Мисля, че се представихте като сержант… Лам, нали?
— Името ми наистина е Лам, но работя за съвсем друга служба.
Безпокойството й изчезна. Тя ме погледна бързо и хладно.
— Така ли? И каква е тя?
— Мъжът ви още ли е в чужбина?
— Да.
— Няма го от доста време, нали госпожо Рамзи? А е заминал надалеч.
— Какво знаете за това?
— Зад Желязната завеса е, нали?
— Да, така е.
— Знаехте ли, че ще ходи там?
— Повече или по-малко. — Тя замълча и добави: — Искаше да тръгна с него.
— Обмислял ли го е?
— Предполагам. На мен ми каза в последния момент.
— Симпатизирате ли на възгледите му?
— Някога. Предполагам, че вече знаете. Проверявате тези неща прецизно, нали? Ровите се в миналото, научавате кой е бил член на партията, кой с кого е дружал…
— Може би ще сте в състояние да ни дадете много ценна информация.
Тя поклати глава.
— Не, не мога да направя това. Не че не искам. Виждате ли, той никога не е споделял с мен подробности. Аз също нямах желание да ги знам. Всичко това ми беше дошло до гуша. Когато Майкъл каза, че ще се махне от страната и ще отиде в Москва, никак не се учудих. Трябваше да реша какво ще правя аз.
— И решихте, че целите на мъжа ви не ви привличат достатъчно?