— Не, не бих казала това. Моите възгледи са си лично мои. Струва ми се, че с повечето жени става така накрая, освен ако не са фанатички, разбира се. Жените понякога са много големи фанатички, но аз не съм такава. Наистина имам леви възгледи, но нищо повече от това.
— Мъжът ви имаше ли нещо общо с аферата „Ларкин“?
— Не знам. Може и да е имал, но никога не е говорил с мен за това. — Тя изведнъж се оживи. — Нека си изясним нещата, господин Лам, или както там ви беше името. Обичах съпруга си и това щеше да е достатъчно, за да замина с него, независимо дали споделям политическите му възгледи или не. Той искаше да вземем и децата. Аз не исках. Просто не исках. Реших, че трябва да остана тук с тях. Не знам дали някога ще видя Майкъл отново. Той трябва да реши как да живее, същото трябва да направя и аз. Все пак разбрах едно — след като сподели плановете си с мен, исках момчетата да останат тук, в собствената си страна. Те са англичани. Искам да израснат като обикновени английски деца.
— Разбирам.
— Мисля, че това е всичко — каза тя и стана. Движенията й бяха решителни.
— Сигурно не ви е било лесно да се решите — казах аз тихо. — Съчувствам ви дълбоко.
Това беше истина. Може би и тя го долови в гласа ми, защото се усмихна.
— Може би наистина сте… Предполагам, че работата ви е повече или по-малко да влизате под кожата на хората, да се досещате какво мислят и чувстват. Ударът беше много тежък, но най-лошото вече премина… Сега трябва да обмисля плановете си, да реша къде ще отида, какво ще правя… Дали да остана тук, или да отида другаде. Трябва да си намеря и работа. Някога бях секретарка. Може би ще отида на опреснителни курсове по стенография и машинопис.
— Само не отивайте да работите в бюрото „Кавендиш“.
— Защо?
— На момичетата, които работят там, изглежда, непрекъснато им се случват нещастия.
— Ако мислите, че знам нещо за тези убийства, много се лъжете. Не знам.
Пожелах й успех и си тръгнах. Нищо не научих от нея, но и не мислех, че ще науча. Все пак трябваше да съм сигурен.
Когато излязох през портата, едва не се блъснах в госпожа Макнотън. Носеше пазарска чанта и ходеше доста неустойчиво.
— Позволете — казах аз и я взех от ръцете й. В първия момент тя понечи да я грабне обратно, после се вгледа в мен и ръката й се отпусна.
— Вие сте младият човек от полицията, нали? Не ви познах.
Занесох пазарската чанта до входната й врата и жената се доклатушка след мен. Чантата беше удивително тежка и се зачудих какво ли има вътре? Няколко килограма картофи?
— Не звънете — каза тя. — Не е заключено.
Изглежда, никой в „Уилбрахъм Кресънт“ нямаше навика да заключва вратата си.
— А докъде докарахте нещата? — попита тя, готова да си побъбри. — Жена му трябва да е била доста по-ниско от него.
Не знаех за кого говори.
— Чия жена? — Попитах. — Нямаше ме известно време.
— Аха. Разбирам. Следили сте някого. Имам предвид тази госпожа Райвъл. Бях на предварителното следствие. Толкова обикновена жена! И трябва да кажа, че не беше кой знае колко притеснена от смъртта на мъжа си.
— Не го е виждала от петнайсет години — обясних аз.
— С Ангъс сме женени от двайсет. — Тя въздъхна: — Това е много време. И сега, след като вече не е в университета, толкова се занимава с градината… Човек не знае какво да прави със себе си.
В този момент иззад ъгъла се показа господин Макнотън с лопата в ръка.
— А, върнала си се, мила — каза той. — Дай да взема нещата.
— Оставете я в кухнята — каза ми тя бързо и ме побутна заговорнически с лакът. — Взех яйца, овесени ядки и пъпеш — каза на съпруга си и му се усмихна лъчезарно.
Аз оставих чантата на масата в кухнята. Вътре нещо издрънча.
Овесени ядки! Как ли пък не! Подчиних се на шпионския си инстинкт и надникнах. Под желатина бяха скрити три бутилки уиски.
Разбрах защо понякога госпожа Макнотън е толкова словоохотлива и весела и защо походката й невинаги е стабилна. Това беше и възможна причина съпругът й да изостави професорското си място.
Тази сутрин, изглежда, щеше да е посветена на съседите. Срещнах господин Бланд, когато вървях към Олбани Роуд. Като че ли беше в добро настроение. Позна ме веднага.
— Как сте? Как е престъпността? Разбрах, че сте идентифицирали онзи труп. Отнесъл се е с жена си зле, значи. Между другото, извинете за любопитството, но не сте тукашен, нали?
Отвърнах уклончиво, че съм дошъл от Лондон.