Погледът ми се спря на отсрещната страна на улицата. Защо там нямаше истински съседи? Защо на това място вместо редица спретнати къщички се издигаше този голям, грозен и нечовешки жилищен блок? Нещо като кошер, без съмнение населен с пчелички-работички, които са навън по цял ден и се прибират чак привечер, за да измият малките си или за да се гримират и да излязат на среща с младите си избраници. При нечовешкия вид на този блок започнах да изпитвам топло чувство към западналото викторианско благородство на „Уилбрахъм Кресънт“.
Погледа ми привлече някакъв проблясък по средата на сградата. Това ме озадачи. Вгледах се. Да, пак го видях. Отворен прозорец, на който имаше някой. Човек, който държи нещо пред лицето си. Отново проблясък.
Бръкнах в джоба си. Обикновено със себе си нося много неща, които могат да се окажат полезни. Човек никога не знае какво може да му свърши работа. Малко лейкопласт, няколко невинни на вид инструмента, с които без усилие могат да се отключат повечето врати, кутийка със сив прах, на чийто етикет пише, че не е това, което е, няколко други дреболии, за чието предназначение повечето хора не могат да се досетят. Сред тези неща имаше и малък природолюбителски далекоглед. Не беше силен, но вършеше работа при нужда.
Извадих го и го долепих до окото си.
На прозореца стоеше дете. На едното му рамо видях дълга плитка. Момиченцето държеше пред очите си театрален бинокъл и ме разглеждаше с внимание, от което можех да се почувствам поласкан. Все пак наоколо нямаше нищо друго за гледане, така че това внимание не беше чак такъв комплимент. В това време по улицата премина още една обедна атракция.
Един много стар ролс-ройс, със застаряващ шофьор. Изглеждаше достолепен, но отвратен от живота. Премина покрай мен с тържествеността на цяла автомобилна процесия. Видях, че момиченцето беше насочило бинокъла към него. Замислих се.
Винаги съм вярвал, че ако чакаш достатъчно дълго, все ще изскочи нещо. Нещо, на което не можеш да разчиташ и за което дори не би си помислил, все пак се случва. Дали това не беше моят късмет? Огледах внимателно голямата сграда още веднъж и определих мястото на прозореца, който ме интересуваше, като преброих етажите от партера и другите прозорци от двете му страни. На третия етаж. След това тръгнах по улицата, докато се изравних с входа. До него се стигаше по широка алея, край която имаше симетрични цветни лехи.
Винаги съм смятал, че е полезно ролята да се изпълнява докрай, така че прекрачих от алеята в тревата, вдигнах нагоре глава с изненада, след това се наведох и след кратко търсене се изправих, като пъхнах нещо в джоба си. После продължих.
Струва ми се, че през по-голямата част от деня във входа би трябвало да има портиер, но не и в този свещен час. Нямаше никого. Видях звънец, на който с големи букви бе написано „ПОРТИЕР“, но не позвъних.
Качих се в асансьора и натиснах бутона за третия етаж. След това трябваше да се ориентирам много внимателно.
Отвън е лесно да определиш мястото на някоя стая, но когато влезеш в сградата, можеш и да се объркаш. Все пак аз имах известен опит в тези неща и бях почти напълно сигурен, че съм застанал пред нужната врата.
Номерът над нея — за добро или за лошо — беше 77. „Е — помислих си, — седмицата носи щастие. Хайде!“
Натиснах звънеца и се приготвих да видя какво ще се случи.
Двайсет и пета глава
Наложи се да изчакам минута-две, след което вратата се отвори. Пред мен застана едра руса скандинавка със зачервено лице и шарени дрехи и ме погледна въпросително. Очевидно бе избърсала ръцете си набързо, защото по тях, както и на носа й имаше следи от брашно, поради което никак не беше трудно да се досетя какво правеше.
— Извинете ме — казах, — но ми се струва, че тук живее едно момиченце, което изпусна нещо през прозореца.
Скандинавката ми се усмихна окуражаващо. Явно беше, че поне засега силата й не е в английския език.
— Извинява се. Какво казва?
— Едно дете, момиченце…