— Да, да. — Тя кимна.
— Изпусна нещо от прозореца. — Тук си помогнах с жестове. — Взех го и го донесох.
Протегнах ръка. В нея имаше малък сребърен нож за плодове. Тя го погледна, но не го позна.
— Не мисли… Не виждала…
— Готвите, както виждам — казах със съчувствие.
— Да, да — закима тя енергично. — Готви.
— Не искам да ви преча. Заведете ме при детето и ще му го дам, без да ви безпокоя повече.
— Извинете?
Но изглежда осъзна какво искам да й кажа, защото ме преведе през вестибюла и отвори някаква врата.
Оказах се в приятно обзаведена всекидневна. Една кушетка беше придърпана под прозореца и на нея стоеше момиченцето. Беше девет-десетгодишно и единият му крак беше гипсиран.
— Господин този казва, изпуснала…
За щастие в този момент откъм кухнята лъхна силна миризма на изгоряло. Скандинавката възкликна отчаяно:
— Моля извини, моля…
— Вървете — казах доволно. — Ще се справя с положението.
Тя хукна към кухнята. Затворих вратата на стаята и отидох до прозореца.
— Здравей — поздравих детето.
— Здравей — отговори то и ми хвърли продължителен преценяващ поглед, който за малко да ме извади от равновесие. Беше съвсем обикновено момиченце с права русолява коса, сплетена на две плитки. Имаше високо чело и интелигентни сиви очи.
— Аз съм Колин Лам. А ти как се казваш?
Отговори ми веднага:
— Джералдин — Мари — Александра Браун.
— Боже мой! — възкликнах аз. — Какво дълго име. А как ти викат?
— Джералдин. Понякога Джери, но на мен не ми харесва. Татко също не одобрява съкращенията.
Едно от големите преимущества на това да си имаш работа с деца е, че те притежават своя собствена логика.
Всеки възрастен човек на нейно място досега щеше да ме е попитал какво искам и за какво съм дошъл, но Джералдин беше напълно готова да поведе разговор, без да навлиза в глупави подробности. Тя беше сама и очевидно скучаеше, така че всеки посетител беше добре дошъл. Беше готова да разговаря с мен дотогава, докато не се покажех скучен и досаден събеседник.
— Татко ти го няма, предполагам?
Тя отговори също толкова бързо и подробно, колкото и първия път:
— Машиностроителен завод „Картинг хейвън“.
— Ами майка ти?
— Мама е умряла — отговори Джералдин, без това да се отрази на доброто й настроение. — Умряла е, когато съм била бебе на два месеца. Идвала е от Франция със самолет, който се е разбил. Всички други също са умрели.
Каза ми това с известно задоволство и си помислих, че за децата смъртта на родителите може да придобие особено значение, ако е настъпила вследствие на някаква катастрофа.
— Разбирам — отговорих аз и погледнах към вратата. — И значи затова имаш…
— Това е Ингрид. Тя е от Норвегия и е тук само от две седмици. Още не знае английски и аз я уча.
— А тя те учи на норвежки, така ли?
— Не много — отговори Джералдин.
— Харесваш ли я?
— Да. Тя е добра. Понякога готви много странни неща. Знаеш ли, че обича да яде сурова риба?
— И аз съм ял сурова риба в Норвегия. Не е лошо.
Момиченцето ме изгледа с недоверие.
— Днес се опитва да направи торта.
— Това е добре.
— Да. Обичам торти — каза тя и добави учтиво: — За обяд ли дойдохте?
— Не съвсем. Всъщност минавах отдолу и ми се, стори, че ти изпусна нещо през прозореца.
— Аз?
— Да. — Подадох й сребърния нож за плодове.
Джералдин го погледна най-напред подозрително, после с одобрение.
— Много е хубав. За какво служи?
— За рязане на плодове.
Отворих го.
— А, сега разбрах. С него можеш да белиш ябълки.
— Да.
Джералдин въздъхна:
— Но не е мой. Не съм го изпуснала аз. Защо си помисли, че съм аз?
— Ами ти беше на прозореца и…
— Аз гледам през прозореца почти непрекъснато. Защото паднах и си счупих крака, виждаш ли?
— Лош късмет.
— Да, лош. Слизах от автобуса и се спънах неочаквано. Първо много болеше, после по-малко, а сега никак.
— Сигурно ти е много скучно.
— Да, скучно ми е. Татко ми носи разни неща… пластилин, книжки, пастели и други такива работи, но на човек му омръзва все да прави нещо, така че през повечето време седя на прозореца и гледам с бинокъла.
Тя ми показа с гордост театралния си бинокъл.