— А ти какво каза на Ингрид?
Джералдин започна да се смее. Опита се да отговори, но смехът й пречеше. Най-накрая се успокои достатъчно.
— Казах й: „Я се пръждосвай оттук!“ Тя го казала на госпожица Булстроуд от съседния апартамент и съседката беше побесняла! Ингрид разбра какво съм направила и ми се разсърди. Одобрихме се чак следобед на следващия ден.
Аз обмислих тази информация.
— Значи през повечето време стоя тук с бинокъла?
Тя кимна.
— Така че съм сигурна, че господин Къри не е влязъл през предната врата. Може да е влязъл през нощта и да се е скрил на тавана. Може ли да е направил така?
— Всичко е възможно — отговорих аз, — но точно това не ми се струва вероятно.
— И аз мисля така — съгласи се Джералдин. — Нали е щял да огладнее? Как би могъл да помоли госпожица Пебмарш да му даде закуска, ако се е криел от нея?
— Значи никой не е идвал до къщата? Някой с кола — търговец, който и да било?
— Бакалинът идва в понеделник и четвъртък — каза Джералдин, — а млякото носят в осем и половина сутринта.
Това дете беше цяла енциклопедия.
— Другите неща госпожица Пебмарш си купува сама. Никой не е ходил при нея, освен пикапа на пералнята. Беше някаква друга пералня.
— Друга?
— Да. Обикновено идва „Садърн Даунс“. Повечето хора си перат при тях. Тази беше „Сноуфлейк“. Не я бях виждала преди. Сигурно е съвсем нова.
Положих големи усилия, за да не издам интереса си. Не исках да я накарам да започне да съчинява.
— Ами донесоха ли пране или взеха ново? — Попитах.
— Донесоха. При това в много голям пакет, а не както обикновено.
— Госпожица Пебмарш ли го получи?
— Не, разбира се. Тя беше излязла.
— В колко часа стана това, Джералдин?
— Точно в един и трийсет и пет — отговори тя и добави с гордост: — Записала съм си. Отвори малката тетрадка и посочи с не особено чистия си нокът. „1.35 ч. пристига пикапът на пералнята.“
— Трябва да отидеш да работиш в Скотланд Ярд — казах аз.
— Има ли жени детективи? Искам да стана детектив. Не жена полицай, те са глупави.
— Не ми разказа точно какво се случи, когато докараха прането.
— Нищо. Шофьорът слезе, отвори задната врата на пикапа, извади пакета и се заклатушка към задния двор. Предполагам, че там е било заключено и не е успял да влезе. Сигурно е оставил пакета отвън. След това се върна.
— Как изглеждаше?
— Най-обикновен човек.
— Като мен?
— О, не. Доста по-възрастен, макар че не можах да го видя както трябва, защото дойде до къщата от тази страна. — Тя посочи вдясно. — Спря пред къщата, нищо, че беше в насрещното платно. На малка уличка като тази това няма значение. След това влезе в двора, приведен под тежестта на пакета. Виждах само гърба му.
Когато излезе, бършеше лицето си. Май му беше станало горещо.
— И след това си отиде?
— Да, разбира се. Какво толкова интересно има в това?
— Не знам — отговорих аз. — Може би той е видял нещо интересно.
Вратата се отвори и влезе Ингрид, бутайки количка за сервиране.
— Сега вечеряме — каза тя весело и кимна.
— Браво! — възкликна Джералдин. — Умрях от глад.
Станах.
— Е, време е да тръгвам. Довиждане, Джералдин.
— Довиждане. Ами това? — посочи ножа за плодове. — Не е мой. — И добави тъжно: — Ще ми се да беше.
— Струва ми се, че не е на никого.
— Значи е нещо като късмет, така ли?
— Нещо такова — отговорих аз. — Мисля, че е по-добре да го задържиш. Поне докато някой не си го потърси. Но не мисля — казах убедено, — че някой ще го направи.
— Дай ми една ябълка, Ингрид.
— Ябълка?
— Pomme! Apfel!
Оставих я да проявява езиковите си способности.
Двайсет и шеста глава
Госпожа Райвъл бутна вратата на „Пийкок Армс“ и с леко нестабилна походка се отправи към бара. Мърмореше нещо под носа си. Тя не беше непозната в това заведение и барманът я посрещна топло.
— Как си, Фло? — Попита той. — Как вървят номерата?
— Не е честно! — отвърна тя. — Не е почтено! Не, никак не е честно! Фред, знам какво говоря и твърдя, че не е честно.
— Разбира се, че не е — отвърна Фред с успокояващ тон — Какво да бъде? Както обикновено ли?
Жената кимна. Плати и отпи от чашата си. Фред се отдалечи, за да обслужи друг клиент. Питието я освежи до известна степен. Продължаваше да мърмори под нос, но с малко по-ведро изражение на лицето. Когато барманът отново се приближи до бара, тя пак го заговори, този път малко по-спокойно: