— Става дума за нещо съвсем дребно — каза Хардкасъл тихо, сякаш се оправдаваше.
— Е, добре — съгласи се тя доста рязко.
— За какво става дума. Да го чуя.
— Вие разпознахте мъжа, когото ви показах, като вашия съпруг или човека, с когото сте сключили брак преди петнайсет години. Така ли е?
— Трябваше да предположа, че досега ще проверите съвсем точно преди колко време е било.
„По-умна е, отколкото си мислех“ — каза си Хардкасъл и продължи:
— Да, права сте. Проверихме. Оженили сте се на петнайсети май 1948 година.
— Казват, че да си майска булка не носи щастие — отбеляза госпожа Райвъл мрачно. — На мен поне не ми донесе.
— Въпреки че е минало толкова много време, вие успяхте да разпознаете мъжа си без никакви съмнения.
Жената се раздвижи неспокойно.
— Не беше остарял много — обясни. — Винаги се е грижел за себе си както трябва.
— Освен това бяхте в състояние да ни дадете и някои допълнителни данни. Писахте ми за един белег.
— Точно така. Беше зад лявото му ухо. Ето тук. — Вдигна ръка и посочи мястото.
— Зад лявото му ухо? — подчерта Хардкасъл.
— Ами… — тя сякаш се поколеба за миг. — Да. Така ми се струва. Сигурна съм. Е, когато човек се разбърза, не мисли много-много за ляво и дясно, нали? Но белегът беше, където ви казах. — Тя отново докосна мястото.
— Писахте ми, че е станало докато се е бръснел, нали?
— Точно така. Кучето скочи към него. Беше много буйно. Непрекъснато скачаше. Дружелюбно куче. Хари се бръснеше, то скочи и го блъсна, а бръсначът се заби дълбоко. Доста кръв изтече. После заздравя, но белегът остана. — Сега говореше по-уверено.
— Това е много важно, госпожо Райвъл. Някои хора си приличат и човек може да се заблуди след толкова години. Все пак този белег е още едно допълнително доказателство, че това е мъжът ви, нали? Изглежда, имаме на какво да се опрем.
— Радвам се, че сте доволни.
— А кога се случи това с бръснача?
Госпожа Райвъл се замисли за момент:
— Трябва да е било… О, около шест месеца, след като се оженихме. Да, точно така. Помня, че взехме кучето през лятото.
— Значи е било октомври или ноември 1948, така ли?
— Да.
— И след като мъжът ви си отиде през 1951…
— По-скоро аз го изгоних — поправи го тя с достойнство.
— Да, разбира се. Както предпочитате. Значи изгонихте мъжа си през петдесет и първа и след това никога повече не сте го виждали, така ли?
— Да. Казах ви вече.
— Напълно сигурна ли сте в това, госпожо Райвъл?
— Разбира се, че съм. Никога след това не видях Хари Касълтън до деня, когато ми го показахте мъртъв.
— Това е странно, знаете ли? — отбеляза инспектор Хардкасъл. — Много, много странно.
— Какво искате да кажете?
— Белезите са много особено нещо. Естествено вие или аз не можем да разберем. Белегът си е белег. Но лекарите могат да преценят горе-долу кога е получен.
— Не разбирам накъде биете.
— Ето какво, госпожо Райвъл. Според нашия лекар и според още един специалист, когото повикахме за консултация, белегът зад лявото ухо на мъжа ви ясно показва, че раната е нанесена преди около пет-шест години.
— Глупости! — възкликна тя. — Не вярвам… Аз… Никой не може да каже със сигурност. И освен това помня…
— Така че — продължи Хардкасъл с равен глас, — ако този белег е получен преди пет или шест години, това означава — ако този човек е бил ваш съпруг, — че през петдесет и първа година, когато ви е напуснал, той не го е имал.
— Дори и да го е нямал, онзи беше Хари.
— Но нали не сте се виждали оттогава, госпожо Райвъл? Откъде тогава знаете, че преди пет или шест години се е наранил?
— Объркахте ме! — възкликна тя. — Съвсем ме объркахте! Може и да не е било през четирийсет и осма. Човек не може да запомни всичките тези неща точно. Няма значение, Хари имаше този белег и аз знам това.
— Разбирам — каза инспекторът и стана. — Мисля, че трябва много внимателно да обмислите показанията си, госпожо Райвъл. Нали не искате да си имате неприятности?