Хардкасъл се наведе и я прочете:
Р. Х. Къри
„Метрополис & Провиншъл“
застрахователна компания,
Денвърс Стрийт 7. Лондон.
След това се върна при госпожица Пебмарш.
— Очаквахте ли човек от застрахователна компания, госпожица Пебмарш?
— Застрахователна компания? Не, разбира се.
— „Метрополис & Провиншъл“ — добави инспектор Хардкасъл.
Госпожица Пебмарш поклати глава.
— Никога не съм чувала за нея.
— Не сте имали намерение да сключвате някаква застраховка, така ли?
— Не, не съм. Застрахована съм срещу пожар и кражба при застрахователно дружество „Джоув“, което има клон наблизо. Нямам лична застраховка. Нямам близки роднини и наследници, така че е безпредметно да правя застраховка „Живот“.
— Разбирам — каза Хардкасъл. — Името Къри говори ли ви нещо? Господин Р. Х. Къри?
Наблюдаваше я внимателно, но тя не реагира.
— Къри — повтори замислено жената и поклати глава… — Това не е много често срещано име, нали? Не, не мисля, че съм го чувала. Не познавам такъв човек. Така ли се е казвал убитият?
— Може би — отговори Хардкасъл.
Госпожица Пебмарш се поколеба за момент, после каза:
— Искате ли да… да докосна…
Той разбра веднага.
— Бихте ли? Не мога да настоявам да направите такова нещо. Не разбирам много от тези неща, но може би с пръсти ще можете по-добре да добиете представа за мъртвия, отколкото по моето описание.
— Така е — потвърди тя. — Наистина, не е много приятно, но съм готова да го направя, ако мислите, че с това ще ви помогна.
— Благодаря — каза той. — Позволете да ви заведа…
Придружи я зад канапето, даде й знак да коленичи и насочи ръцете й към лицето на мъртвеца. Тя беше много спокойна, не проявяваше никакви чувства. Пръстите й докоснаха косата, ушите, задържаха се за миг зад лявото, после минаха по линията на носа, устните и брадичката.
След това се изправи и поклати глава…
— Имам представа как изглежда — каза — и съм съвсем сигурна, че не съм го виждала и не го познавам.
Специалистът по отпечатъците събра инструментите си и излезе от стаята, но след миг надзърна отново.
— Дойдоха да го вземат — посочи той тялото. — Може ли вече?
— Да — отговори Хардкасъл. — Госпожице Пебмарш, моля ви, елате и седнете тук.
Той я настани на един стол в ъгъла на стаята. Санитарите вдигнаха трупа на покойния господин Къри бързо и професионално. Хардкасъл излезе до входната врата, след това се върна във всекидневната и седна близо до госпожица Пебмарш.
— Всичко това е много странно, госпожице Пебмарш — започна. — Искам още веднъж да повторя основните факти, за да съм сигурен, че съм ги схванал вярно. Поправете ме, ако греша. Днес не сте очаквали никакви посетители, не сте се интересували от никакви застраховки и не сте получавали писмо, с което да ви уведомяват, че днес при вас ще дойде застрахователен агент. Вярно ли е това?
— Точно така.
— Не сте имали нужда от стенограф или машинописка и не сте се обаждали в бюро „Кавендиш“, за да поискате да ви изпратят някое от момичетата в три часа?
— И това е вярно.
— Когато излязохте от къщи към един и половина, в тази стая имаше само два часовника — този с кукувицата и големият стенен в ъгъла. Никакви други.
Жената понечи да отговори, но се поколеба.
— Ако трябва да бъда съвсем точна, не бих могла да се закълна в последното. Тъй като не виждам, но съм в състояние да забележа наличието или липсата на някакъв предмет в тази стая. Мога да твърдя със сигурност, че часовниците ги нямаше сутринта, когато бърсах прахта. Тогава всичко си беше на мястото. Обикновено чистя тази стая сама, защото прислужничките невинаги са внимателни с украшенията.
— А излизахте ли навън тази сутрин?
— Да. Както обикновено в десет часа отидох до института „Ааронберг“. Там имам часове до дванайсет и четвърт. Върнах се в един без четвърт, изпържих си яйца, направих чай в кухнята, а после отново излязох в един и половина, както вече ви казах. Между другото обядвах в трапезарията и не съм влизала в тази стая.
— Разбирам — каза Хардкасъл. — Значи сте сигурна, че часовниците не са били тук в десет часа сутринта, но е възможно да са донесени по-късно?