Хардкасъл не би използвал тази дума, но беше съгласен с твърдението, защото кимна. Поаро продължи:
— Това е някаква противоположност на Честъртъновото „Къде най-добре ще скриеш лист от дърво? В гората. Къде най-добре ще скриеш камъче? На брега на реката.“ В нашия случай имаме фантазия, мелодрама, крайност. Когато се запитам, перифразирайки Честъртън: „Къде една жена на средна възраст може да скрие факта, че красотата й си отива“, аз не отговарям: „Сред други лица на средна възраст“. Нищо по-добро. Този факт се прикрива с грим, пудра, руж, с красиви кожи, бижута на шията и ушите. Разбирате ли ме?
— Ами… — смънка инспекторът, прикривайки факта, че не разбира.
— Защото тогава хората ще гледат кожите и бижутата, фризурата и роклята и няма да се питат какво представлява самата жена. Така че си казах, казах го и на моя приятел Колин… Тъй като около това убийство има прекалено много фантастични неща, които разсейват вниманието, всъщност то трябва да е много просто. Нали?
— Да, казахте ми го — потвърдих аз, — но все още не виждам как това може да е вярно.
— Ще трябва да почакаш. Значи налагаше се да се абстрахирам от второстепенните неща и да се заема със същността. Убит е един човек. Защо е бил убит? Кой е той? Очевидно отговорът на първия въпрос зависи от отговора на втория. А докато не се отговори на тези два въпроса, не е възможно да се продължи нататък. Мъртвият би могъл да е измамник, шантажист или нечий съпруг, чието съществуване се е оказало опасно за жена му. Може да е бил десетки неща. Но всички твърдяха, че той е изглеждал напълно обикновен, почтен, заможен човек на средна възраст. И тогава си казах: „Ти си сигурен, че това престъпление е много просто. Така да бъде. Тогава приеми, че този човек е точно това, което изглежда — заможен, почтен, обикновен.“ — Поаро погледна инспектора. — Виждате ли?
— Ами… — смънка Хардкасъл отново и учтиво замълча.
— Значи има един обикновен, почтен и приятен човек на средна възраст, когото някой е имал нужда да отстрани. Кой е този някой? Тук вече можем да стесним малко кръга. Знаем някои неща. За госпожица Пебмарш, за бюрото „Кавендиш“, за Шийла Уеб, която работи там. И аз казах на моя приятел Колин: „Съседите. Поговори с тях. Научи повече за тях. Разбери какво е миналото им. Но преди всичко разговаряй.“ Защото в разговорите човек получава не само отговори на конкретните си въпроси… При обикновеното бъбрене хората често се изпускат. Когато темата е опасна, човек е нащрек, но когато води неангажиращ разговор, престава да внимава и инстинктивно казва истината, което често е по-лесно, отколкото да лъжеш. Така че, без да знаят, могат да ти кажат много съществени факти.
— Възхитителна теория — казах аз. — За жалост обаче в нашия случай нямаше нищо такова.
— Драги мой, как да нямаше? Имам предвид едно малко, маловажно на пръв поглед изречение.
— Кое? — настоях аз. — Кой го каза? Кога?
— Всяко нещо с времето си, драги мой.
— Та какво говорехте, мосю Поаро? — Хардкасъл любезно го върна към темата.
— Ако очертаем един кръг около „Уилбрахъм Кресънт“, номер деветнайсет, всички влизащи в него биха могли да убият господин Къри. Госпожа Хеминг, семейство Бланд, семейство Макнотън, госпожица Уотърхаус и брат й. Но повече внимание от тях заслужават хората, които са били на местопрестъплението. Госпожица Пебмарш, която би могла да извърши убийството, преди да излезе в един и трийсет и пет, госпожица Уеб, която би могла да си уговори с него среща там и да го убие, преди да изтича с писъци навън.
— А! — обади се Хардкасъл. — Стигнахте до конкретните неща най-после.
— И, разбира се — Поаро се обърна към мен, — ти, драги Колин. Ти също си бил на местопрестъплението. Търсил си голям номер там, където са малките.
— Много интересно — казах аз възмутено. — Чакам да чуя какво още ще кажете!
— Аз мога да кажа каквото си поискам — отговори той величествено.
— Но все пак аз дойдох и ви разказах всичко!
— Убийците често правят такива неща. Освен това може да ти е било забавно… да си искал да се пошегуваш за моя сметка.
— Ако продължавате в този дух, ще взема да повярвам!
Поаро се обърна към Хардкасъл:
— „Това — казах си аз — трябва да е много просто убийство.“ Наличието на тези абсурдни часовници, времето, което показват, толкова очебийното насочване на определен човек, който трябва да открие трупа, всичко това за момент ще оставим настрана. Тези неща, както се казва в безсмъртната „Алиса“ са: „обуща, червен восък, параходи, зеле и царе“. Същественото е, че възрастният мъж е бил убит и някой е имал нужда от това. Ако знаехме коя е жертвата, бихме могли да се насочим към убиеца. Ако е бил например известен изнудвач, щяхме да търсим човек, който има за какво да бъде изнудван. Ако е бил детектив, щяхме да търсим човек с криминални прояви, ако е бил богат, щяхме да се вгледаме в наследниците му. Само че ние не знаем кой е той. Тогава остава по-трудната задача да търсим сред околните този, който е имал причина да го убие.