— А какво са означавали часовниците? В сюжета на Грегсън, имам предвид.
— Да. Неговите часовници са показвали пет и една минута, пет и четири минути и пет и седем минути. Това е комбинация на един сейф — 515457. Бил е скрит зад репродукция на Мона Лиза. В сейфа — продължи Поаро с неодобрение — са били скрити най-скъпите бижута на руската царска фамилия. И, разбира се, има и някакво изправено пред съда момиче. Всичко това е дошло наготово за госпожица Мартиндейл. Тя просто е подбрала подходящи хора за ролите и е адаптирала сюжета, за да няма несъответствия. И къде ни водят всичките тези чудати неща? Никъде. Абсолютно никъде. Да, тя е оправна жена. Чудя се… Той нали й е оставил наследство… От какво ли е умрял?
Хардкасъл отказа да прояви интерес към миналото. Той взе тетрадките и листа за писма от ръката ми. През последните няколко минути гледах този лист като хипнотизиран. Хардкасъл беше написал на него адреса на Ендърби, без да си направи труда да обърне бланката така, че името на хотела да е в горния й край.
Адресът му беше наопаки в долния ляв ъгъл.
Когато го видях, разбрах какъв глупак съм бил.
— Е, благодаря, мосю Поаро — каза Хардкасъл. — Наистина ни дадохте повод за размисъл. Дали ще излезе нещо от всичко това…
— Радвам се, че успях да ви помогна — отговори Поаро. Държеше се скромно.
— Ще трябва да проверя доста неща…
— Естествено… Естествено.
Хардкасъл стана и се сбогува. Поаро насочи вниманието си към мен. Вдигна вежди.
— Е, добре — каза той. — Може ли да знам какво те тормози… Имаш вид на човек, който е видял призрак.
— Разбрах какъв глупак съм бил.
— Това може да се случи на всеки.
Но не и на Еркюл Поаро! Трябваше да го нападна.
— Кажете ми едно нещо, Поаро. След като, както твърдяхте, можехте да седите на стола си в Лондон и да повикате мен и Дик Хардкасъл при вас, защо изобщо дойдохте тук?
— Казах вече. Ремонтират апартамента ми.
— Не е било проблем да ви дадат друг. Можехте да отседнете в „Риц“ и там щяхте да се чувствате много по-добре, отколкото в хотел „Кърлю“.
— Без съмнение — отговори той. — Какво ужасно кафе правят тук! Боже мой, какво кафе!
— Добре тогава. Защо?
Поаро изведнъж се ядоса:
— Дявол да го вземе! След като си толкова глупав и не можеш да се досетиш, ще ти кажа. Аз съм човек, нали? Ако се наложи, мога да бъда и машина. Мога да лежа и да мисля, но казвам ти, аз съм човек! А проблемите не са безразлични за човешките същества.
— Е, и?
— Обяснението е толкова просто, колкото е просто и убийството. Дойдох тук от чисто човешко любопитство.
Последните думи Поаро се опита да произнесе с достойнство.
Двайсет и девета глава
Отново бях в „Уилбрахъм Кресънт“ и се движех в западна посока.
Спрях пред портата на номер деветнайсет. Този път никой не изскочи с писъци отвътре. Всичко беше тихо и спокойно.
Отидох до пътната врата и позвъних.
Отвори самата Милисънт Пебмарш.
— Аз съм Колин Лам. Бих искал да поговорим.
— Разбира се.
Тя ме въведе във всекидневната.
— Изглежда, прекарвате доста време в нашия град, господин Лам. Разбрах, че нямате нищо общо с местната полиция.
— Сведенията ви са точни. Предполагам, че сте знаели кой съм аз още от самото начало.
— Не зная какво точно имате предвид.
— Проявих голяма глупост, госпожице Пебмарш. Дойдох тук, за да открия вас. Видях ви още през първия ден след пристигането си, но не знаех, че съм ви открил.
— Може би убийството е отвлякло вниманието ви.
— Вероятно. Освен това не се сетих да погледна един лист хартия наопаки.
— И какво означава всичко това?
— Че играта свърши, госпожице Пебмарш. Вече съм наясно къде се планират всички операции. Нужните инструкции съхранявате вие, записани с Брайлово писмо. Информацията, с която Ларкин се е сдобивал в Портълбъри, е била предавана на вас. От вас е тръгвала по предназначението си чрез господин Рамзи. Когато се е налагало, нощем той се е промъквал в къщата ви през градината. Беше изпуснал една чешка монета…