— А вие сте свободен! — добави Човека с Металическия Мозък. — Ето, вашият неприятел е мъртъв!
Аз станах от стола си и се приближих. Действително, за един миг само непознатият беше успял да разруши това чудовище на времето. Махалото лежеше неподвижно в един от ъглите на големия черен съндък. Стрелките бяха паднали и циферблатът стоеше озъбен срещу мен със студената усмивка на череп. Никакъв звук.
— Е, виждате ли? — каза Стап Клап. — Часовникът не трябва да бъде нищо друго освен апарат за измерване пулса на умиращите или тарифно сметало на железопътните станции. Но той стои окачен и в библиотеките, неговата сянка е надвесена над нас, всеки негов миг е един жесток удар на вечността върху нашата мисъл. В такива случаи обаче той се явява и като един великолепен уред за междупланетни пътешествия.
— Как? — извиках уплашено аз, като се отдръпнах назад. — Нима с него…
— Да — отвърна спокойно непознатият. — С него ние ще отидем на Луната. Виждате ли този циферблат: той е изгубил своите стрелки, върху него няма часове, той е само време. А какво по-лесно от това да стъпиш върху времето и да полетиш като птица към един нов свят.
Аз не разбирах нищо. Виждах само как Стап Клап сваля часовника от стената, пренася го в средата на залата и го слага на пода: един черен саркофаг и в него едно мъртво махало. После той се обръща към мен с думите: „Елате, не се страхувайте!“ И ми протяга ръка. Аз се приближавам с плахи стъпки. Той се смее. Разгръща наметалото си, завива ме в него, после и двамата стъпваме върху циферблата…
Понесохме се като облак. Залата, етажерките и прашните книги изчезнаха. Пред нас се откри безкрайността на звездите. Ето, отсреща се виждаше жълтото фенерче на Луната. А там, долу, някъде много далече, Земята гореше в пламъци. Високо над нея се издигаше желязната сянка на една огромна машина и едно махало на часовник разсичаше през пламъците нейното кълбо на две.
— Какво е това? — попитах аз моя спътник, като посочих надолу.
— Нищо особено. Пантонимна феерия на двадесетия век. Но това не трябва да ви интересува — продължи той, — гледайте напред, там, където ние отиваме сега!
Жълтият кръг на Луната възрастваше с всеки миг все повече и повече. Аз ясно започнах да различавам тъмните петна върху него.
— Дълго ли ще пътуваме още? — казах аз.
— Ние пристигаме вече! Ето, вижте! — извика Човека с Металическия Мозък.
И наистина, изведнъж ние навлязохме в някаква жълта светлина, гъста и непрозрачна като мъгла. Постепенно тя се разпръсна и аз видях под нас една гора с огненочервени дървета. Някакви същества, полумаймуни, полухора, скачаха по клоните, надавайки силен крясък.
— Обитателите на Луната! — обясняваше моят спътник.
— Нима те са маймуни! — извиках с учудване аз.
— Разбира се, също както някога, преди векове, е било на Земята. Само че днес тези същества са много по-умни от хората. Наистина, по отношение на науката и изобретенията те са останали в твърде първобитно състояние, но затова пък у тях е развита една култура, която хиляди пъти превъзхожда земната! Тази култура се изразява в тяхното разрушаване на живота. Представете си: единственото им занятие — това е играта с времето. Ето сега тези същества, които вие наричате „маймуни“, играят своя вечен кегелбан с душите на мъртвите часовници от Земята.
Ние бавно слизаме надолу. Аз виждах вече твърде добре как лунните обитатели подхвърлят помежду си малки черни топчици. И това, което отначало помислих за крясък, оказа се, че било смях. Буен и оглушителен, той се разнасяше на широки вълни из цялата гора.
— Пазете се! — извика внезапно Стап Клап, като ме притисна силно до себе си.
В същия миг аз усетих силен удар в главата си: пред мен, сгърчено от смях като папирус, се мерна лицето на едно космато чудовище. То издигаше високо в лапите си едно грамадно колело, покрито с плесен и ръжда, в която аз познах циферблата на часовника на библиотеката. Две тънки блестящи стрелки чертаеха върху него гибелта на някакъв час.
Почувствах да падам.
Бързо, стремително, като камък.
Долу под мен се разтваряше тъмна бездна.
Някъде свиреше музика. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . Аз се събудих. Срещу мен беше старецът. Той ме гледаше с кротките си и добри очи. Дрезгавата светлина на лампата осветяваше една лека усмивка върху лицето му. В залата, наред с тежките удари на часовника, се носеше някаква тържествена мелодия.
Аз разтворих широко устата си в продължителна прозявка.