Предизвикателството обаче го заинтригува.
— Говорихме с шестима други, но никой не се наемаше — оплака се Бъд Алъртън. — Почти невъзможно е.
На Чарлз Веспасиан Хейл му хареса как прозвуча. Почти като „неуязвим“.
Шарлот и Бъд — вторият ѝ съпруг — бяха членове на дясна екстремистка групировка, която от години организираше нападения срещу държавни служители, правителствени сгради и институции на ООН. Преди известно време бяха преминали в нелегалност, но наскоро, ядосани от намесата на правителството в световните дела, заедно с други от никому неизвестната им организация бяха решили да направят голям удар. Нападението не само щеше да изпрати важно „послание“, а и да нанесе реални поражения на врага: убийството на висши военни и държавни служители, които изневеряват на принципите на Америка и изпращат нашите момчета и — Бог да ни е на помощ — момичета да гинат на чужда земя заради примитивни, жестоки хора, чужди на християнските идеали.
След като се спазариха за цената, Хейл успя да се измъкне от словоохотливите си клиенти и се хвана на работа. Както винаги първите няколко дни бяха изпълнени с еуфория. Трябваше да набележи пионките си — Денис Бейкър и Винсънт Рейнолдс — и мнимите жертви на Часовникаря, да проучи сградата на Управлението по градоустройство, към която сега се приближаваше.
Тази постройка бе избрана за церемонията не заради функциите на управлението, което нямаше никакво отношение към военните, а защото разполагаше с най-добрата охранителна система в долен Манхатън. Стените бяха от масивни варовикови блокове; ако терорист успееше да проникне през барикадите на улицата и взривеше кола-бомба, експлозията щеше да причини нищожни щети, не както при съвременните стъклени фасади. Сградата бе също така и сред най-ниските административни постройки в района, което я правеше трудна мишена за ракети и самоубийствени атентати със самолет. Имаше малко входове, което улесняваше пропускателния контрол, а залата за награждаването и последващото заседание гледаше към голата стена на съседната сграда, което изключваше опасността от снайперистки обстрел.
Заобиколена от двайсетина въоръжени войници и полицаи, сградата бе на практика недостъпна.
Отвън, разбира се.
Никой обаче не беше предвидил, че опасността може да дойде отвътре.
Чарлз Хейл показа на охраната трите си военни документа, два от които бяха специално изготвени за това събитие и изпратени на гостите във вторник. Той мина през детектора за метал и се остави да го претърсят.
Последният войник на пропускателния пост, един ефрейтор, за втори път провери документите му и козирува. Хейл отвърна на поздрава и влезе.
Управлението по градоустройство беше истински лабиринт, но Хейл бързо се ориентира към подземието. Познаваше много добре разположението на етажите, защото четвъртата „жертва“ на Часовникаря бе програмистка в архитектурното ателие, планирало вътрешния дизайн на сградата преди три години. Хейл бе научил този факт от документацията за държавните поръчки, (фирмата имаше офис точно срещу куриерската агенция — в която преди броени часове се беше обадил с оплакване за загубена пратка, предназначена за музея „Метрополитан“ това допълнително затвърждаваше илюзията, че истинската му цел е да открадне Делфийския механизъм.)
Впрочем всичките незаконни прониквания, които бе извършил през тази седмица, бяха важни етапи от плана му. Трябваше да бъде сигурен, че полицията ще е твърде заета в преследването на Часовникаря, този своеобразен подражател на Ханибал Лектър, и няма да се досети, че жертвите му са избрани с конкретна цел.
Беше влязъл в апартамента на втората жертва, военнослужещата Луси Рихтер, за да фотографира, а по-късно — да фалшифицира пропуските за гостите на церемонията (научил бе името ѝ от една статия, отразяваща това събитие). Също така преснима и след това запомни наизуст секретното описание на охранителните мерки за мероприятието.
Мнимото убийство на първата „жертва“, Теди Адамс, също бе извършено с конкретна цел. Той бе оставил трупа в уличката зад същата тази сграда, в която се намираше сега. Когато Шарлот Алъртън — представяща се за изпадналата в истерия сестра на убития — се появи, служителите на охраната я пуснаха да използва тоалетната в подземието, където тя остави малък 22-калибров пистолет със заглушител и два електронни детонатора. Нямаше друг начин да ги вкара в сградата през детекторите за метал и претърсването.