Сега Хейл ги взе и ги прибра в джобовете на униформата си. След това се качи в залата на шестия етаж, подготвена за церемонията. Работници подреждаха сгъваеми столове, поставяха микрофони, разстилаха червен килим. Хейл кимна любезно на двама цивилни, козирува на неколцина по-висши военни и прие поздравите на неколцина войници. Огледа помещението, сякаш бе натоварен с някаква задача по приготовленията, и забеляза две огромни вази с цветя, едната — отпред при подиума, другата — отзад. Те бяха изработени от Джоан Харпър, цветарката, в чието ателие беше проникнал във вторник. От канцеларията на Правителствената агенция по поръчките бе научил за договора ѝ да достави букетите за церемонията.
Проникването в цветарницата беше най-важната част от плана на Часовникаря. Тогава заедно с големия часовник бе внесъл и два буркана с експлозива астролит, помощен от тринитротолуола и нитроглицерина. При първото си проникване в цветарското ателие Хейл проучи кои букети са за церемонията. При следващото си посещение наля астролита във вазите, на чието дъно той щеше да се втвърди, образувайки смъртоносна бомба. Сега в двата прекрасни букета имаше достатъчно взривно вещество, за да унищожи цялата зала.
Атмосферата в лабораторията на Райм бе напрегната.
Всички с изключение на Пуласки, изпълняващ задача навън, гледаха криминалиста, който се взираше в таблицата с уликите, наредени от всичките му страни като войници на почетна стража.
— Мисля, че все още има много неизяснени въпроси — отбеляза Селито. — Не знам дали трябва да рискуваме.
Райм погледна Амелия Сакс:
— Какво мислиш?
Тя стисна устни и процеди:
— Мисля, че нямаме друг избор. Отговорът ми е „да“.
— Ох, леле — измърмори дебелият детектив.
Действай — заповяда му Райм.
Залата се пълнеше с войници и гости. Телефонът на Чарлз Хейл завибрира. Той го извади от джоба си и прочете текстовото съобщение на Шарлот Алъртън:
„Току-що съобщиха: всички самолети се приземяват принудително. Влаковете са спрени. Специален екип от НИСТ проверява часовника. Хванаха се. Слава Богу.“
Идеално, помисли си Чарлз. Полицията се беше хванала на сценария с Делфийския механизъм и възможността да е променил показанията на цезиевия часовник.
Той се приближи до предната ваза и се престори, че оправя цветята, като висш началник, натоварен със задачата всичко на церемонията да е изрядно. Когато никой не гледаше, постави детонатора върху експлозива, натисна копчето, за да активира механизма и го покри с малко мъх. Направи същото с вазата в задната част на залата, която щеше да се взриви едновременно чрез радиосигнал, подаден от първия детонатор. Двете бомби щяха да избухнат на практика едновременно.
Хейл се отдалечи от вазата, пак огледа залата и по лицето му се изписа задоволство. Насочи се към асансьора. Излезе от сградата. Отпред вече пристигаха лимузини, мерките за сигурност все повече се затягаха. Той се промъкна през тълпата — хората ръкопляскаха, размахваха знаменца.
Огледа и протестиращите — мърляви младежи, позастарели хипита, интелектуалци. Размахваха плакати и скандираха лозунги, които Хейл не можеше да чуе. Все пак беше ясно, че не са доволни от държавната политика.
„Стойте и гледайте — каза им мислено. — Понякога човек, без да очаква, получава онова, което иска.“
38.
11.42 ч.
Сержант Луси Рихтер влезе в празничната зала, целуна съпруга си и му прошепна, че пак ще се видят след церемонията.
Това сбогуване бе може би малко прибързано и резервирано, но тя не беше тук като съпруга на Боб. Тя бе боец на служба, заобиколен от бойните си другари. Това, което правеше сега, можеше да се сравнява с отговорностите ѝ за доставките на гориво винаги навреме и на мястото, където е необходимо.
Усмихна се и махна на близките си — родителите и леля ѝ — които седяха в единия край на залата. Имаше и репортери — начинът, по който се оглеждаха като снайперисти, търсещи мишени, я изнервяше.
Луси отиде при другите войници, всичките с парадни униформи, на един ред от столове от дясната страна на подиума. Заприказва се с един младеж, военен пилот от Тексас, който се беше върнал в родината за лечение (една от проклетите дистанционно управляеми гранати се ударила в бузата му, след което отхвърчала и избухнала на няколко метра от него). Той нямаше търпение да се върне вкъщи.
— Вкъщи ли? — изненада се тя. — Мислех, че пак си се записал за участие в мисия.