— Да. Имах предвид подразделението ми. Това е моят дом.
Тя кимна и се извърна, огледа залата — американския флаг, снимката на Близнаците, военните знамена и гербове. Офицерите с парадни униформи, накичени с медали и отличия.
През цялото време не спираше да се двоуми. Размишляваше над думите на Кейтрин Данс.
„Каква е моята истина? Дали да се върна в страната на лютивата мъгла? Или да остана тук? Да или не…?“
Страничната врата се отвори и в залата влязоха двама цивилни — от Тайната служба — които неспокойно оглеждаха всички, и шестима души с костюми и униформи, с гърди, окичени с отличителни ленти и медали. Луси позна няколко големи клечки от Вашингтон и Ню Йорк, но най-голямо впечатление ѝ направи присъствието на началници от Пентагона, защото те бяха от нейния свят.
Вътрешният ѝ дебат продължаваше.
Да или не…
„Истината… Кое е истината?“
Когато официалните лица седнаха, един генерал от Ню Джърси каза няколко встъпителни думи и представи стегнат хубав мъж с тъмна униформа. Генерал Роджър Пулин, началник на Генералния щаб, стана и отиде при микрофона.
Кимна на колегата си, който го беше представил, и към присъстващите в залата. Заговори с плътен глас:
— Господин генерал, уважаеми колеги от министерствата на отбраната, държавния департамент и кметството, драги войници и гости… За мен е удоволствие да ви приветствам с добре дошли на днешната церемония в чест на осемнайсет храбри мъже и жени, които са рискували живота си, но пак пожелаха да служат за свободата на страната ни и демократичната кауза в целия свят.
Гостите заръкопляскаха и станаха на крака.
Когато шумът утихна, генерал Пулин продължи речта си. Отначало Луси Рихтер го слушаше, но постепенно загуби интерес. Оглеждаше цивилните в залата — близките на седящите до нея войници. Хора като родителите, съпруга и леля ѝ, роднини и приятели.
След церемонията тези хора щяха да се приберат по домовете си и да продължат да живеят нормално. Щяха да се върнат на работа и постепенно да изграждат бъдещето си — ден след ден, минута след минута.
Понякога тези минути не са нищо особено, понякога от тях зависи животът ти.
„Шейсет секунди…“
Военната дисциплина, разбира се, не ѝ позволяваше да се усмихне, но Луси Рихтер почувства как мускулите на лицето ѝ се отпускат, как напрежението в раменете ѝ изчезва като лютивата мъгла, разсейваща се в горещия пустинен вятър. Гневът, депресията, отричането — всичко, за което говореше Кейтрин Данс — изведнъж изчезнаха.
Тя затвори очи за миг и отново се заслуша в думите на човека, който след президента на Съединените щати бе най-висшият ѝ командир. Вече знаеше, че каквото и да се случи, тя може да вземе само едно решение, което я удовлетворява.
Чарлз Хейл бе в тоалетната на малко кафене недалеч от сградата на Управлението по градоустройство. Изпод ризата си извади тънък найлонов сак. Съблече военната униформа и остана по анцуг. От сака извади спортна шапка и ръкавици, сложи си ги и прибра униформата. Засега остави пистолета на кръста си, под панталона. Изчака тоалетната да остане празна и излезе.
Отдалечи се на три пресечки от Управлението по градоустройство. Оттук виждаше сградата и уличката, където бе оставил първата жертва на Часовникаря. Имаше поглед и към един прозорец на шестия етаж, където се провеждаше церемонията.
Само по дънки и анцуг би трябвало да мръзне, но от вълнение не чувстваше студа. Погледна електронния си часовник, който бе нагласен по взривателите.
Часът беше 12.14.19. Церемонията беше започнала точно в дванайсет. От опит знаеше, че когато залагаш бомба, трябва да оставиш малко време на жертвите да се настанят, закъснелите да дойдат, охраната да се отпусне.
12.14.29
Едно от предимствата точно на тези бомби бе, че във вазите имаше стотици малки стъклени перли. Ако някой оцелееше от ударната вълна, стъкълцата щяха да го наранят сериозно.
12.14.44
Хейл стоеше леко наведен напред, нащрек. Винаги имаше опасност от неочаквани усложнения — охраната да направи проверка за експлозиви в последния момент или пък някой да го забележи на записите от охранителните камери, че влиза за кратко в сградата и пак излиза.
12.14.52
Рискът от провал само правеше победата над скуката още по-сладка. Хейл отново огледа уличката зад сградата на Управлението по градоустройство.
12.14.55
12.14.56
12.14.57
12.14.58
12.14.59
12.15.00…
Прозорецът на заседателната зала безшумно избълва огън и отломки. След половин секунди се чу и взривът.