Сакс точно затваряше вратата на микробуса, когато случайно погледна към улицата. Студът бе прогонил повече зяпачи, но тя забеляза някакъв мъж, който стоеше до една къща в ремонт на улица „Седар“ близо до „Чейс Плаза“ и четеше вестник.
„Нещо не се връзва — рече си тя. — Никой не чете вестник на улицата в това време. Ако се интересуваш от фондовия пазар или някоя катастрофа, само ще го прегледаш набързо, ще прочетеш колко пари си изгубил или колко загинали има и ще си продължиш по пътя. Няма да висиш на някой ъгъл да четеш жълтите страници.“
Не можеше да види ясно човека — той бе частично скрит зад вестника и купчина строителни отпадъци. Едно обаче привлече вниманието ѝ: обувките му. Бяха солидни, с големи грайфери подобно на онези, чиито следи бе намерила в снега. Двуцветни — кафяво и бежово, беше виждала този модел в последния каталог на „Ел Ел Бийн“.
Тя натисна бутон „1“ на мобилния си телефон.
— Райм — прошепна бързо, — искам спешно търсене в картотеката.
— Мел току-що дойде. Чакай.
Скоро от слушалките се чу спокойният глас на Мел Купър, лаборанта по криминалистика, когото Райм често използваше.
— Здравей, Амелия. Какво ти трябва?
— Изпращам ти снимка на отпечатъци от грайфери на обувка. Искам да знам името на модела и как изглежда. Спешно е.
Нямаше време да включва компютъра си. Наведе се и с мобилния си телефон засне снимката на следите, която бе направила по-рано в уличката. Изпрати я на компютъра на Райм.
— Малко е размазана — каза Купър след няколко секунди, — но ще се постарая. Изчакай.
— Давам ти трийсет секунди, Мел. Започни с „Ел Ел Бийн“.
Скоро то пак се обади:
— Да. „Ел Ел Бийн“, модел „Сторм чейсърс“.
Даде им описание, което идеално съвпадаше с обувките на съмнителния мъж.
Дали беше извършителят?
— Какво… — започна да пита Купър, но Сакс затвори, без да изпуска от поглед заподозрения, все още криещ лицето си зад вестника.
Запита се какво да прави. Повечето полицаи бяха тръгнали. Симпсън и Ретиг бяха въоръжени, но нямаха тактическа подготовка, а заподозреният бе на около метър от висока метална барикада, поставена за парада. Лесно можеше да избяга, ако Сакс тръгнеше към него от мястото, където се намираше сега — от другата страна на улицата. Трябваше да действа по-предпазливо.
Отиде при Пуласки и прошепна:
— Точно зад теб има един човек. Искам да го заговориш. Чете вестник.
— Той ли е извършителят?
— Не знам. Може би. Ето какво ще направим. Качвам се в микробуса на криминалистите. Ще ме оставят на ъгъла от изток. Искам ти… Можеш ли да караш това чудовище?
— Да.
Тя му даде ключовете от яркочервения си шевролет „Камаро“.
— Карай на запад по „Седар“ към „Бродуей“, спри рязко след десетина метра, слез, прескочи барикадата и се върни насам.
— Да го изненадам.
— Точно така. Ако е престъпникът, ще побегне към мен и аз ще го хвана. Ще ме прикриваш.
— Ясно.
Сакс се престори, че оглежда за последно местопрестъплението, след което се качи в големия кафяв полицейски микробус. Наведе се напред:
— Имаме проблем.
Нанси Симпсън и Франк Ретиг я погледнаха. Симпсън разкопча якето си и постави ръка на ръкохватката на пистолета.
— Не, няма нужда — успокои я Сакс. — Сега ще ви обясня какво ще направим. — Изложи им плана си, след което каза на Симпсън: — Карай на изток. При светофара завий наляво. Само намали скоростта. Аз ще скоча в движение.
Пуласки се качи в шевролета ѝ, запали и не се сдържа да даде газ, за да се наслади на сексапилното ръмжене на мощния двигател.
— Не искаш ли да спрем? — попита Ретиг.
— Не, само карайте по-бавно. Искам заподозреният да си помисли, че си тръгваме.
— Добре. Дадено.
Микробусът потегли на изток. В страничното огледало Сакс видя как Пуласки тръгва. „Внимателно“, предупреди го мислено (двигателят беше чудовище и скоростният лост зацепваше безотказно). Той обаче овладя „конете“ и плавно се отдалечи в противоположната посока на микробуса.
Микробусът зави на кръстовището на „Седар“ и „Насоу“ и Сакс отвори вратата.
— Продължавайте. Не спирай.
Симпсън шофираше майсторски.