Около него се чуха възклицания:
— Боже мой. Какво…
Писъци.
— Виж там! Какво е това?
— О, Боже, не!
— Извикайте полиция! Някой…
Около него се събраха минувачи, гледаха с ужас сградата.
— Бомба? Самолет?
Хейл си придаде загрижено изражение, поклати глава. Остана още малко, за да се наслади на успеха си. Експлозията изглеждаше по-силна, отколкото бе очаквал; жертвите щяха да са повече, отколкото Шарлот и Бъд се надяваха да има. Едва ли имаше оцелели.
Той се обърна бавно и тръгна по улицата, влезе в метрото. Излезе на спирката при хотела на Алъртънови, където трябваше да получи остатъка от възнаграждението си.
Чарлз Хейл бе доволен. За пореден път победи скуката и спечели добри пари.
Най-важното обаче бе смайващата елегантност на замисъла му. Планът беше идеален — като прецизно изработен часовник, с усмивка си помисли той.
39.
12.21 ч.
— О, благодаря ти — възкликна Шарлот, обръщайки се към Исус, покровителя на мисията им.
Седеше наведена напред и се взираше в телевизора. Специалният репортаж за евакуацията на музея „Метрополитан“ и спирането на обществения транспорт бе изместен от друга новина — за бомбен атентат в сградата на Управлението по градоустройство. Шарлот стисна ръката на съпруга си. Той се наведе към нея и я целуна. Усмихна се като малко дете.
Телевизионната водеща със сериозен глас (въпреки прозиращото задоволство, че нещастието се е случило точно в нейната смяна) описваше подробностите: в Управлението по градоустройство в долен Манхатън избухнала бомба в момента на официална церемония, на която присъствали много висши военни и правителствени служители. Сред тях били заместник държавният секретар и началникът на Генералния щаб. Показаха кадри от прозорците на заседателната зала, от които излизаше дим. Най-важните подробности — за броя на пострадалите — още не бяха известни, макар че в залата имало най-малко петдесет души.
Някакъв високопоставен празноглавец се изпъчи на екрана; нямаше никаква представа за какво говори, но това не му попречи да направи извода, че ударът е дело на ислямски терористи.
Скоро щяха да узнаят истината.
— Слънчице, успяхме! — извика Шарлот на дъщеря си, която още лежеше в стаята си забила нос в книгата. (Проклетият „Хари Потър“. Шарлот бе изхвърлила вече две бройки. Откъде, по дяволите, момичето намираше нови?)
Дъщеря ѝ въздъхна отегчено и пак се втренчи в книгата.
Шарлот се ядоса. Идеше ѝ да влезе в стаята и да зашлеви плесница на тая пикла. Родителите ѝ бяха постигнали най-великото нещо в живота си, а тя нехаеше. Бъд на няколко пъти я беше питал дали може да нашари задника на хлапачката. Шарлот се изкушаваше да му позволи, но реши, че идеята не е добра.
Гневът ѝ обаче бързо отмина, когато се замисли за днешния успех. Тя стана.
— Да тръгваме.
Изгаси телевизора и започна да приготвя куфара си. Бъд влезе в спалнята да направи същото със своя. Щяха да отидат с кола до Филаделфия, после — със самолет до Сейнт Луис. Дънкан ги беше предупредил да не използват нюйоркските летища. Щяха да се върнат в къщата си сред горите на Мисури и пак да се покрият — чакайки следваща възможност за каузата си.
Джералд Дънкан щеше да се появи скоро. След като вземе парите си, и той щеше да напусне града. Шарлот се питаше дали не могат да го вербуват за каузата. Беше се опитала, но той не прояви интерес. Все пак ѝ каза, че с удоволствие пак ще работи за тях, ако имат други трудни цели и излишни пари.
Някой почука на вратата.
Дънкан идваше точно навреме.
Шарлот се засмя, отиде при вратата и отвори.
— Браво! Мислех…
Изведнъж замлъкна и усмивката ѝ изчезна. В стаята нахълта полицай с черен шлем и камуфлажно облекло, изблъска я встрани. Веднага след него се появи Амелия Сакс с голям пистолет в ръка, лицето ѝ бе червено от гняв, с присвити очи огледа помещението.
В стаята нахлуха още петима-шестима полицаи.
— Полиция! Не мърдай!
— Не! — изпищя Шарлот.
Понечи да побегне, но някой я повали на земята.
В спалнята Бъд Алъртън подскочи от писъка на жена си, виковете и тропането. Затръшна вратата, грабна пистолета си от куфара и зареди.
— Не! — изписка доведената му дъщеря, изпусна книгата и побягна към вратата.
— Млък — злобно изсъска той и я хвана за ръката.
Повали я на леглото и тя изпищя. Удари главата си в стената и това я зашемети. Бъд никога не беше харесвал момичето, поведението му, не харесваше сарказма и неподчинението. Децата трябва да слушат родителите си — особено момичетата — иначе ги чака наказание.