Бъд се ослуша. От хола се чуваше шум като от десетина полицаи. Нямаше време за молитви, но истинските вярващи винаги могат да комуникират със своя Бог.
„Господи и Спасителю наш Исусе Христе, благодаря ти за милостта, с която даряваш нас, истинските вярващи. Моля те, дай ми сила да сложа край на живота си и да се събера по-скоро с теб. И направи така, че да изпратя в ада колкото мога повече от онези, които ти се опълчват.“ В пълнителя имаше петнайсет патрона. Можеше да убие много полицаи, ако запази самообладание и Бог му даде сили да преодолее болката от раните, които щяха да му нанесат. Все пак те бяха по-добре въоръжени. Трябваше му някакво преимущество.
Бъд погледна доведената си дъщеря, която се беше свестила, държеше се за главата и хленчеше. Добави към молитвата си и още нещо — много великодушно, имайки предвид обстоятелствата:
„И когато това дете се качи на небето при Теб, моля Те, прости греховете му. Тя не знае какво върши.“
Стана, приближи се до доведената си дъщеря и я хвана за косата.
— Тук ли е Алъртън? — изкрещя Амелия Сакс на Шарлот и кимна към затворената врата.
Жената не отговори.
— Къде е момичето?
Служителят на рецепцията им беше казал, че Шарлот и Бъд Алъртън са наели апартамента и в момента са там с дъщеря си. Показаха му снимката на Часовникаря и той го позна, каза, че идвал на няколко пъти, но сега не бил там.
— Къде е Алъртън? — повтори Сакс.
Искаше ѝ се да удари жената.
Шарлот мълчеше и я гледаше гневно.
— Банята е празна — докладва един полицай.
— Втората спалня е празна.
— Гардеробът е празен — извика Пуласки, доста смешен с твърде обемистата за него бронирана жилетка и шлема.
Само затворената стая оставаше непроверена. Сакс се приближи до вратата, застана от едната ѝ страна и кимна на другите полицаи да се отдръпнат от линията на стрелба.
— Хей, който си в спалнята, слушай! Аз съм полицай. Отвори вратата!
Никой не отговори.
По радиостанцията докладваха, че улиците са чисти. Алъртън не се беше измъкнал от хотела, макар че можеше да се крие на долните етажи.
Сакс пробва топката на бравата. Вратата бе отключена.
Пое си дълбоко дъх, вдигна пистолета.
Изрита вратата и приклекна готова за стрелба. Видя момичето — същото, което седеше в колата на Шарлот на мястото на първото престъпление на Часовникаря. Ръцете ѝ бяха завързани с тиксо, носът и устата ѝ бяха запушени. Лицето ѝ беше посиняло и тя се гърчеше на леглото, опитвайки се да си поеме въздух. Задушаваше се, оставаха ѝ броени секунди.
Рей Пуласки извика:
— Прозорецът е отворен. — Кимна към прозореца на стаята. — Избягал е.
Понечи да влезе.
Сакс го хвана за яката и го дръпна.
— Какво има? — сепна се той.
— Стаята още не е проверена. — Сакс кимна към хола. — Провери аварийната стълба. Виж дали е избягал навън. И внимавай. Може да се цели в прозореца.
Новобранецът изтича в другата стая и погледна навън.
— Няма го — извика. — Избягал е.
Обади се на полицаите навън да претърсят уличката зад хотела.
Сакс се колебаеше, но не можеше да чака. Трябваше да спаси момичето. Понечи да влезе.
Но рязко спря. Въпреки че се задушаваше, дъщерята на Шарлот се опитваше да ѝ каже нещо. Отчаяно поклати главата си, което означаваше, че има засада. Момичето обърна главата си надясно, за да покаже къде е Алъртън, Дънкан или някой друг, скрит в стаята.
— Който си там. Хвърли оръжието! Легни по корем по средата на стаята! Веднага.
Нищо.
Горкото момиче се гърчеше, очите му се бяха изцъклили.
— Хвърли оръжието! Веднага!
Никаква реакция.
Неколцина полицаи се бяха скупчили около нея. Един държеше фугасна граната, каквито се използват за зашеметяване на противника. Престъпникът обаче пак можеше да стреля, дори да го заслепят и дезориентират. Сакс се страхуваше, че ще улучи момичето и ще стреля напосоки. Тя погледна полицая и поклати глава; насочи пистолета си напред. Трябваше да действа бързо, на детето не му оставаше много време.
Момичето обаче пак поклати глава. Опита се да преодолее гърчовете и погледна вдясно от Сакс, после — надолу.
Въпреки че умираше, показваше на полицайката къде да стреля.
Сакс коригира мерника си — нападателят може би се криеше по-вдясно, отколкото бе предполагала. Ако беше стреляла към мястото, където смяташе отначало, убиецът щеше да отгатне позицията ѝ и можеше да я улучи.