Момичето кимна.
Сакс пак се колебаеше. Дали Алъртън бе там? Дали момичето ѝ помагаше, или мълчаливо я мамеше да застреля заложник, вързан в ъгъла на стаята.
Какво знаеше за тези хора? — запита се Сакс.
Тя си спомни погледа на момичето, когато го беше видяла за първи път на улица „Седар“.
Сакс стисна пистолета и изстреля шест куршума в кръгова последователност към мястото, накъдето сочеше момичето. Скочи в стаята и след нея нахълтаха още неколцина полицаи.
— Освободете детето! — изкрещя тя.
Насочи пистолета си надясно — към гардероба и тоалетната. Един полицай с автомат прикриваше останалите, друг отлепи тиксото от лицето на момичето. Сакс чу шумно поемане на въздух, после — плач.
Отвори вратата на гардероба и отвътре изпадна труп на мъж, улучен на четири места. Сакс изрита настрани оръжието му. Провери гардероба и тоалетната, под леглото — не искаше да поема дори най-малък риск.
След няколко минути се убедиха, че няма опасност. Шарлот, почервеняла от гняв и разплакана, бе окована с белезници. Хората от „Бърза помощ“ сложиха кислородна маска на момичето и докладваха, че няма сериозни поражения.
Шарлот мълчеше за Джералд Дънкан и при предварителното претърсване на апартамента не намериха следи къде може да е той. Сакс откри плик с 250000 долара, вероятно предназначени за него. Обади се на Селито и нареди всички полицаи и патрулни коли да се махнат от фоайето и улицата — убиецът вероятно щеше да дойде за парите.
Райм бе тръгнал към хотела с микробуса си, специално пригоден за количката му. По телефона Сакс го предупреди да влезе през задния вход, за да не събудят подозренията на Дънкан. След това слезе във фоайето да види момичето.
— Как си?
— Добре. Само лицето ме боли.
— Сигурно защото отлепиха тиксото много бързо.
— Да, сигурно.
— Благодаря, че ми помогна. Спаси ми живота.
Момичето изненадано я погледна. Детективката му подаде книгата за Хари Потър, която бе намерила в стаята. Попита дали знае нещо за Джералд Дънкан.
— Много ме беше страх от него. Беше ужасен. Гледаше ме, сякаш съм предмет, не човек.
— Имаш ли представа къде е?
Момичето поклати глава:
— Само чух мама да казва, че е наел апартамент в Бруклин. Не знам къде точно. Но трябваше да дойде да си вземе парите.
Сакс извика Пуласки и го накара да провери всички обаждания от мобилните телефони на Шарлот и Бъд, а също от телефона в стаята им.
— Дали да не проверя и обществените телефони във фоайето и на улицата?
Сакс вдигна вежди:
— Добра идея.
Новобранецът тръгна да изпълни задачата. Сакс донесе на момичето кутия кока-кола. То я отвори и изпи на един дъх половината. Остави кутията и изпитателно погледна Сакс. Засмя се.
— Какво има? — попита детективката.
— Май не ме помниш, а? Срещали сме се вече.
— Да, във вторник, когато правех оглед.
— Не, не. Преди години.
Сакс присви очи. Наистина момичето ѝ се беше сторило познато, когато го видя в колата на Шарлот. Сега също изпита това чувство.
— Не си спомням.
— Ти ми спаси живота. Бях малка.
— Преди години…
Амелия Сакс присви очи. Вгледа се по-внимателно в Шарлот.
— Боже мой — възкликна.
40.
13.32 ч.
Линкълн Райм поклати глава, докато Сакс му разказваше какво е научила току-що. Не можеше да повярва. Оказа се, че са се срещали с Шарлот преди години, когато пак е идвала в Ню Йорк, представяйки се за Карол Ганц. Тя и дъщеря ѝ Пами бяха жертви в първия случай, по който Райм и Сакс работиха заедно — убиец, колекциониращ човешки кости, не по-малко хитър и жесток от Часовникаря.
За да го залови, Райм бе повикал Сакс да бъде негови очи и уши, ръце и крака при огледите на местопрестъпления. Заедно бяха успели да спасят жената и дъщеря ѝ. По-късно научиха, че Карол всъщност се казва Шарлот Уилоуби и е член на дясна организация, противопоставяща се на правителството заради външната му политика. След като я спасиха, Шарлот поставила бомба в сградата на ООН. При експлозията загинаха шестима души.
Райм и Сакс се заеха с разследването, но извършителката и момичето изчезнаха някъде в централните или западните щати. Дирите им се загубиха.
От време на време проверяваха полицейските картотеки, но от Шарлот и Пами нямаше и следа. Сакс не спря да се тревожи за момиченцето, дори понякога, легнала до Райм, размишляваше на глас какво ли е станало с него, дали вече е късно да го спасят. Сакс, която винаги бе искала деца, се ужасяваше при мисълта за живота, който това дете беше принудено да води — постоянно да се крие, да няма приятели, да не посещава нормално училище — и всичко това в името на една извратена кауза.