Колкото повече разсъждаваха над тази възможност обаче, толкова по-малко вероятна им се струваше. Райм предположи, че сигналът за недоставена пратка в музея е фалшив, с цел да ги заблуди. Предпазлив престъпник като Часовникаря не би оставил толкова ясни следи. Беше предал Винсънт, защото е знаел, че изнасилвачът ще издаде скривалището им в църквата, където бе оставил двата музейни каталога. Беше споменал за Делфийския механизъм пред Винсънт и Халърстейн. Значи е намислил друго. Но какво? Кейтрин Данс прегледа записа от разпита още няколко пъти и реши, че арестантът може би лъже, че е избрал първите си жертви случайно.
— Следователно — обясни Райм на Делрей — те са били избрани с конкретна цел. Какво общо имаше между тях?
Райм си беше спомнил нещо, свързано с първото местопрестъпление. Ари Коб бе споменал, че първоначално джипът бил спрян в дъното на уличката, но се върнал назад, за да остави трупа в началото ѝ. Защо? Явно е искал да остави жертвата на точно определено място. Какво беше наблизо? Задният вход на Управлението по градоустройство.
Райм поиска списък на клиентите на архитектурното бюро и точно както очакваше, се оказа, че сред тях е сградата на управлението.
— Изпратих новобранеца да огледа. На улица „Седар“ точно срещу управлението намери сграда, която наскоро е била ремонтирана. Само преди седмица катранената импрегнация на покрива е била подновена. Открихме частици катран, подобни на полепналите по обувките на извършителя. Покривът е идеална наблюдателница.
Това обясняваше защо е разпръснал пясък на местопрестъплението и е помел — за да заличи всички частици, които биха могли да го издадат.
Райм бе установил, че и другите жертви са свързани по някакъв начин със сградата. Луси Рихтер щеше да получи отличие на церемонията, затова имаше пропуск и покана за мероприятието, специално издадени заради повишените мерки за сигурност. Също така ѝ бяха изпратили описание на процедурата за преминаване през контролните постове.
Джоан Харпър пък бе подготвила букетите за церемонията — лесен начин незабелязано да се внесе нещо в сградата.
— Най-вероятно бомба. Предупредихме кмета и той се обади на пресата. Накара ги да се махнат от етажа, но да не излизат навън, за да не се усетят извършителите. Сапьорите обаче не успяха да обезвредят бомбите навреме. — Райм поклати глава. — Мразя, когато хубави улики се похабяват така. Сигурно знаеш, че е трудно да се снемат пръстови отпечатъци от метални предмети, хвърчащи със скорост десет километра в секунда.
— Как разкри нашата приятелка? — поинтересува се Делрей и кимна към Шарлот.
— О, лесно. Тя беше твърде непредпазлива. Щом Дънкан не беше такъв, за какъвто се представяше, значи и съучастничката му на първото местопрестъпление участваше в плана. Нашият новобранец записа номерата на всички коли, които са били през този ден в района. Автомобилът на мнимата сестра на първата жертва се оказа взет под наем от „Авис“, на името на Шарлот Алъртън. Проверихме всички хотели в града и накрая я намерихме.
Делрей поклати глава:
— От твоите уста звучи толкова не-ве-ро-ят-но лесно, Линкълн. А какво става с извършителя? Часовникаря?
— Това вече е друга работа — измърмори криминалистът.
Обясни, че Пами, дъщерята на Шарлот, е чула, че е наел апартамент в Бруклин, но не знаеше точно къде.
— Няма други следи.
Делрей се наведе към жената:
— Къде в Бруклин? Трябва да разберем. Веднага.
— Много сте жалки! — изсмя се тя. — Всичките! Лакеи на вашингтонската бюрокрация. Продавате сърцето на страната ни и…
Делрей се наведе още и заговори в лицето ѝ:
— Я стига с тая по-ли-ти-ка. Сега ще ни изпееш всичко, кукло. Ясен ли съм?
— Майната ти!
Делрей издиша шумно. Възкликна с престорено отчаяние:
— Не мога да се меря с този интелект.
Райм съжаляваше, че Кейтрин Данс я няма, макар че вероятно и на нея щеше да ѝ е трудно да измъкне информация от арестантката. Затова се приближи с инвалидната количка и прошепна така, че Пами да не чуе:
— Ако ни помогнеш, ще се погрижа от време на време да можеш да виждаш дъщеря си, докато си в затвора. Ако мълчиш, ще се постарая до края на живота си да не я видиш.
Шарлот погледна към коридора, където Пами седеше на един стол и плахо стискаше книжката си. Беше красива, слабичка, уязвима. Носеше избелели дънки и тъмносиньо горнище на анцуг. Имаше черни сенки около очите. Разсеяно чоплеше ноктите си. Също като Амелия Сакс. Момичето изглеждаше лишено от всички радости за едно дете.