— Не го ли виждате? Трябва да е тук.
— Не.
Двама я хванаха за бронираната жилетка и ѝ помогнаха да се измъкне от дупката. Сакс приклекна и се завъртя.
Помещението беше празно.
— Как се измъкна? — измърмори един полицай.
Сакс забеляза малък предмет и се изсмя мрачно:
— Изобщо не е бил тук. Нито на тавана, нито на долния етаж. Отдавна е офейкал.
— Ами лампите? Някой ги палеше и гасеше.
— Не, виждате това. — Тя посочи малка бежова кутия, свързана с превключвател. — Искал е да си помислим, че е още тук. Така е спечелил време, за да се измъкне.
— Какво е това?
— Какво може да е? Часовник.
41.
15.17 ч.
Сакс свърши огледа на къщата в Бруклин и изпрати малкото намерени улики на Райм.
Съблече гащеризона за огледи, облече си якето и побърза да се прибере на топло в колата на Селито. Отзад седеше Пам Уилоуби, още стискаше книжката за Хари Потър и пиеше какао, което детективът ѝ бе купил. Той беше все още в тайната квартира на Часовникаря, попълваше някакви документи. Сакс се качи в колата. По предложение на Кейтрин Данс бяха довели момичето, надяваха се, ще си спомни нещо. Престъпникът обаче не беше оставил почти никакви следи и Пам не се досети за нищо, свързано с него или мястото, където би могъл да избяга.
Сакс се усмихна, спомни си странното изражение на надежда, което бе видяла на лицето на момичето, когато го зърна в колата под наем на първото местопрестъпление.
— През цялото това време не те забравихме — увери го Сакс. — Често си мислех за теб.
— И аз за вас — отвърна Пам и сведе очи към чашата си.
— Къде отидохте след Ню Йорк, когато те спасихме?
— Върнахме се в Мисури, криехме се в гората. Тя често ме оставяше при други хора. Беше ми все едно. Някои бяха гадняри. Други се държаха добре. През повечето време стоях сама и четях. Не се разбирах добре с никого. Постоянно ги питах къде е написано, че Исус е казал да избиваме хора, които не мислят като нас. Учех у дома като много други деца, но исках да ходя в истинско училище. Накрая ме изпратиха в едно. Мама ме заплаши, че ако я издам, и аз ще отида с нея в затвора като помощничка… Не, като съучастничка. Някои мъже ми правеха разни неща. Знаеш какви.
— Ох, горкичката.
Сакс стисна ръката ѝ. Тя много искаше да има деца и знаеше, че по един или друг начин, те бяха нейното бъдеще. Отвращаваше се от майка, която причинява такива неща на детето си.
— Понякога, когато ставаше непоносимо, си мислех за теб и си представях, че си ми майка. Дори не знаех името ти. Може да съм го чула, но не си го спомнях. Затова ти измислих име: Артемида. От една книжка за гръцката митология. Тя била богинята на лова. Кръстих те така, защото уби онова побесняло куче, което искаше да ме разкъса. — Пам сведе очи. — Много глупаво име.
— Не, прекрасно е. Много ми харесва. Вчера на улицата ме позна, нали? Когато беше в колата?
— Да. Помислих си, че нарочно си дошла, пак да ме спасиш. Това не е случайност. Вярваш ли в такива неща?
Сакс не вярваше, но отвърна:
— Понякога се случват странни неща.
До тях спря друга кола, а отвътре слезе социална служителка, позната на Сакс. Качи се при тях и ги поздрави.
— Олеле — възкликна красивата чернокожа и потърка ръцете си над отворите на парното. — Не е честно. Календарната зима още не е започнала официално. — Беше уредила нов дом за момичето и обясни: — Имаме две много добри приемни семейства. Едното живее в Ривърдейл, познавам тези хора от години. Ще останеш при тях за няколко дни, докато потърсим роднините ти.
Пами се намръщи:
— Може ли да си сменя името?
— Да си смениш…
— Не искам вече да се казвам така. И не искам да виждам вече майка си. Не искам приятелите ѝ да ме открият.
Сакс побърза да изпревари социалната служителка, каквото и да се канеше да отговори тя.
— Ще се погрижим нищо лошо да не ти се случи вече. Обещавам.
Пами я прегърна.
— Мога ли пак да те видя някой път? — попита Сакс.
— Ами, да, разбира се. Ако искаш — отвърна момичето, като се опитваше да скрие вълнението си.
— Какво ще кажеш да излезем по магазините утре?
— О, чудесно. Да.
На Сакс ѝ хрумна нещо:
— Обичаш ли кучета?
— Да. Едни хора, при които живях в Мисури, имаха. Харесвах го повече от хората.
Сакс се обади на Том в къщата на Райм:
— Искам да те попитам нещо.
— Казвай.
— Има ли кандидати да вземат Джаксън?
— Не. Още му търся стопани.
— Аз вече му намерих. — Сакс затвори и се обърна към Пам: — Имам коледен подарък за теб.