Понякога и най-добре конструираните часовници не работят.
Замислете се само колко крехки са тези механизми. Петстотин, хиляда миниатюрни движещи се части, почти микроскопични винтчета, пружинки и кристали, десетки отделни процеси, протичащи в пълен синхрон… Има стотици възможности за провал. Понякога часовникарят бърка в изчисленията, понякога някоя метална част е дефектна, понякога собственикът навива твърде стегнато пружината. Понякога изпуска часовника. Под стъклото прониква влага.
Часовникът може да работи идеално при едни условия, но не и при други. Дори знаменитият „Ролекс — Ойстър Перпечуъл“, първият водолазен часовник — едно революционно за времето си изобретение — не може да издържи неограничено дълбоко под водата.
Сега, близо до Сентрал Парк, Чарлз Веспасиан Хейл седеше в колата си, с която бе дошъл от Сан Диего (така не оставяш никаква следа, ако плащаш за бензина в брой и не пътуваш по платени магистрали), и се чудеше защо планът му се провали.
Основният проблем явно бе полицията, и по-точно Линкълн Райм. Хейл бе направил всичко, което се сещаше, за да е винаги с един ход пред тях. В крайна сметка обаче те някак си набраха преднина. Райм бе направил онова, от което се опасяваше Хейл — вникна в механизма и по малкото чаркове се досети как работи.
По-късно щеше да има достатъчно време да обмисли всичко, за да не допуска същите грешки в бъдеще. Смяташе веднага да тръгне за Калифорния. Погледна лицето си в огледалото за обратно виждане. Беше боядисал косата си черна — естественият ѝ цвят — и бе свалил сините контактни лещи, но колагенът, с чиято помощ бе направил носа, бузите и гушата си по-дебели, още стоеше. Щяха да са му нужни месеци, докато възвърне двайсетте килограма, с които беше отслабнал за тази задача. Едва тогава щеше да заприлича отново на себе си.
Да, беше се провалил, но както бе казал на Винсънт Рейнолдс, това нямаше значение за големия план. Защото научи нещо, което промени живота му. Беше създал образа на Часовникаря само защото му се стори зловещ и щеше да привлече вниманието на обществеността и полицията.
Когато влезе в ролята си обаче, за своя изненада Хейл установи, че героят, който играеше, е въплъщение на истинския му характер. Така сякаш най-после бе станал себе си. Часовниците и времето наистина го заинтригуваха. (Делфийският механизъм му беше особено интересен; в някой момент можеше да се опита да го открадне.)
Часовникаря…
Чарлз Хейл бе уред за измерване на времето. Можеш да използваш часовника за благородни цели, например да следиш контракциите на бременна, за да улесниш раждането. Можеш да го използваш и за нещо ужасно — да планираш нападение за избиване на жени и деца.
Времето не познава нравственост и морал.
Хейл погледна предмета на седалката до себе си — златния джобен часовник „Бреге“. Все още с ръкавици, той го вдигна, бавно го нави (внимателно да не скъса пружинната) — и го пъхна в голям хартиен плик, пълен с топчета стиропор.
Хейл залепи плика и запали двигателя.
Нямаше ясни следи.
Райм, Селито, Купър и Пуласки седяха в лабораторията в къщата на криминалиста и разглеждаха нещата, открити в тайната квартира в Бруклин.
Амелия Сакс все още я нямаше. Не беше казала къде отива. Все пак бе споменала на Том, че ще е наблизо, ако им потрябва — на 57-ма и 6-то. Райм тайно провери в телефонния указател. Беше адресът на „Арджайл Секюрити“.
Бяха намерили няколко размазани отпечатъка, никой от тях нямаше съвпадения в полицейската картотека, нито сред отпечатъците от другите местопрестъпления. Къщата бе наета под друго фалшиво име и фалшив постоянен адрес. Беше платено в брой. В списъка с разговорите от телефона имаше само номера на улични телефони. При подробен преглед на кабелните услуги се установи, че Часовникаря често е използвал Интернет, но не и конкретни имейл адреси, а само свободни сайтове. Най-често бе посещавал сайт за продажба на медицинска литература.
— По дяволите, може би някой друг го е наел — измърмори Селито.
И още как, помисли си Райм. Кимна:
— Има друга цел. Вероятно вече замисля следващия си удар. Представете си какво може да причини, ако се представи за лекар.
„А аз допуснах да се измъкне“ — помисли си мрачно.
Сред частичките, събрани от Сакс, намериха още влакна от подплата на пилотско яке и растителни остатъци, примесени с морска сол — различни от морските водорасли в океана край яхтата на Робърт Уолас на Лонг Айлънд.