— Пак водорасли и морска вода — измърмори Пуласки. — Може да е или от източното, или от западното крайбрежие.
— Да, това са двете възможности.
Пуласки кимна:
— Аха, забравих Мексиканския залив.
— И Индия забрави — сопна се Райм. — И Шри Ланка. Египет, Япония, Нова Зеландия.
— О, имаш предвид, че може да са от друг океан. Не се бях сетил.
— Бих се учудил.
Инспекторът от бруклинския участък се обади да докладва, че претърсването на района било безрезултатно. Малкото свидетели, които били виждали заподозрения, не знаели нищо за него.
Що се отнася до Шарлот и покойния ѝ съпруг Бъд Алъртън, разследването имаше доста по-голям напредък. Двамата далеч не бяха предпазливи при заличаването на следите си колкото Часовникаря. Сакс бе намерила много улики срещу екстремистките организации, в които членуваха, включително една в Мисури и известната Патриотична асамблея в щата Ню Йорк, която Райм и Сакс вече бяха разследвали. Телефонни разговори, имейли и пръстови отпечатъци щяха да дадат на ФБР и местната полиция достатъчно материал за разследване.
На вратата се позвъни и Том излезе да отвори. След малко въведе в стаята жена с военна униформа. Това сигурно бе Луси Рихтер, четвъртата „жертва“ на Часовникаря. Изглеждаше по-изненадана от обзавеждането на къщата, отколкото от състоянието на Райм. Хрумна му, че тази жена, работеща на места, където бомбените атентати са ежедневие, е виждала всякакви хора с ампутирани крайници или различни степени на парализа.
Тя обясни, че искала да разговаря с детективите и Кейтрин Данс я посъветвала направо да дойде.
Том, винаги гостоприемен, ѝ предложи чай или кафе. Райм, който обикновено не обичаше гостите му да се чувстват уютно и да се задържат, сега укорително изгледа болногледача си:
— Том, дамата може да е гладна. Или да ѝ се пие нещо по-сериозно. Уиски например.
— Човек не може да ти угоди — възкликна Том. — Не подозирах, че храниш такава симпатия към военните.
— Благодаря, но няма да взема нищо — отвърна Луси. — Няма да се задържам. Кейтрин тук ли е?
— Още я няма, но ще се отбие на път към летището.
— Ако не я дочакам, предайте ѝ, че ще ѝ се обадя. — Военнослужещата се усмихна на Райм. — Преди всичко бих искала да ви благодаря. Задето спасихте живота ми — два пъти.
— Всъщност — изтъкна Селито, — първия път не бяхте в опасност. Той не е имал намерение да ви нарани, нито друга от жертвите си. Втория път… е, приемаме благодарностите, защото щяхте да станете на парчета.
— Близките ми също бяха там. Не знам как да ви се отблагодаря.
Райм, както винаги, се почувства неловко. Кимна, изразявайки (както се надяваше) сдържано приемане на благодарностите.
— Другата причина да дойда е, че открих нещо, което може да ви послужи. Разговарях със съседите си и един човек, който живее през две къщи ми каза, че вчера, когато получавал някаква пратка през задния вход, видял въже, което висяло от покрива на блока му. Помислих си, че престъпникът може да е избягал така.
— Интересно.
— Има обаче и още нещо. Съпругът ми огледа. Боб беше две години морски пехотинец…
— Морска пехота? — засмя се Пуласки. — А вие сте в армията.
Тя се усмихна:
— Понякога имаме някои… интересни спорове. Особено през футболния сезон. Както и да е, той погледна въжето и каза, че е вързано от специалист. Възелът бил рядък, използва се при рапели — спускане по въже при алпинизъм. Нарича се самозатягащ възел. Тук не се използва много, предпочитат го главно в Европа. Този човек има сериозен опит като алпинист и катерач, натрупан отвъд океана.
— А, полезна информация… — Райм погледна мрачно Пуласки. — Жалко, че жертвата откри уликата, не мислиш ли? Това май беше наша работа. — Обърна се към Луси. — Въжето още ли е там?
— Да.
— Хубаво… В града ли сте още няколко дни? Ако го заловим, ще трябва да свидетелствате в съда.
— Скоро се връщам на служба. Но сигурно мога да дойда за процеса. Ще си взема извънреден отпуск.
— Колко служба ви остава?
— Записах се за още две години.
— Наистина ли? — изненада се Селито.
— Мислех да не го правя. Там е трудно. Но на церемонията реших да се върна.
— Заради бомбата ли?
— Не, бях решила преди това. Гледах близките на войниците и другарите ми и се замислих по какъв странен начин съдбата те изпраща на места, където никога не си подозирал, че ще отидеш. Но ето, отиваш, вършиш нещо добро и важно и оставаш с чувството, че постъпваш правилно. Та така реших. — Тя облече якето си. — Ако имате нужда от мен, ще съм си вкъщи.