— Късмет — извика.
Сакс скочи.
Ох, малко по-бързо, отколкото очакваше. Залитна, едва не падна и мислено благодари на службата за поддръжка на улиците и пътищата, че толкова обилно е наръсила сол върху леда. Тръгна по тротоара към човека с вестника, който не я виждаше.
Една пресечка, втора… Сакс разкопча якето си и постави ръка върху пистолета на хълбока си. На петнайсетина метра от заподозрения Пуласки внезапно спря, слезе и — без човекът с вестника да забележи — с лекота прескочи барикадата. Така го притиснаха между барикадата и строежа.
Планът бе добър.
С едно малко изключение.
На отсрещния тротоар, пред сградата на Управлението по жилищно настаняване и градоустройство стояха двама въоръжени охранители. Те бяха помогнали при ограждането на местопрестъплението и сега единият позна Сакс. Помаха ѝ и извика:
— Забравихте ли нещо, детектив?
Мамка му. Човекът с вестника се обърна и я видя.
Хвърли вестника, прескочи барикадата и хукна с всички сили по средата на улицата към „Бродуей“. Пуласки остана от другата страна на металната преграда. Опита се да я прескочи, но кракът му се закачи и той тежко се строполи на земята. Сакс изтича при него и му помогна да се изправи. Заедно се втурнаха след заподозрения, който имаше десетина метра преднина и им се изплъзваше.
Сакс грабна радиостанцията си и натисна копчето.
— Детектив пет осем осем пет. Преследваме заподозрян в убийството на „Седар“. Бяга на запад по улицата към „Бродуей“. Искам подкрепление.
— Прието, пет осем осем пет. Веднага ще изпратим коли.
Няколко патрулни коли сигнализираха, че са в района и веднага тръгват към мястото.
Когато наближиха Батъри Парк, беглецът изведнъж спря, почти се препъна. Огледа се и видя входа на метрото.
„О, не, само не там“ — помисли си Сакс. Имаше твърде много хора.
Не, не…
Заподозреният хвърли един поглед към тях и се втурна надолу по стълбите.
Сакс спря, извика на Пуласки:
— Тичай след него. — Пое си дълбоко въздух. — Ако е въоръжен, внимавай кой е около него, преди да стреляш. По-добре да се изплъзне, отколкото да убиеш някого по невнимание.
Новобранецът кимна. Сакс знаеше, че никога не е участвал в престрелка.
— А ти къде…
— Тичай! — изкрещя му тя.
Младежът си пое въздух и пак хукна. Сакс изтича до входа на метростанцията. Пуласки тичаше надолу, вземаше по няколко стъпала наведнъж. Тя пресече улицата и изтича на десетина метра по нея. Извади пистолета си и се скри зад една будка за вестници.
Отброи… четири… три… две…
Едно.
Показа се иззад будката и се обърна към изхода на метрото точно когато заподозреният изскочи на улицата. Насочи пистолета към него.
— Стой!
Минувачите се разбягаха, някои залегнаха. По лицето на заподозрения се изписа само разочарование, вероятно от това, че номерът му не е минал. Сакс се беше досетила, че ще постъпи така. Престорената изненада, когато видя входа на метрото, ѝ подсказа, че през цялото време е замислял този ход. Той вяло вдигна ръцете си.
— Легни, по очи.
— Хайде, стига. Само…
— Веднага! — изкрещя тя.
Той погледна пистолета и се подчини. Задъхана, със силни болки в ставите, тя коленичи и му сложи белезници. Заподозреният присви очи. Не ѝ дремеше, дори да го болеше.
— Хванали са заподозрян.
Линкълн Райм научи новината от полицай Денис Бейкър — хубав, енергичен мъж около четирийсетте. Той беше главен лейтенант в „Тежки престъпления“, отдела на Селито, и бе натоварен лично от кмета да се погрижи Часовникаря да бъде заловен колкото се може по-скоро. Именно по негово настояване Райм и Сакс бяха привлечени по случая.
Райм вдигна вежди. Заподозрян ли? Сигурно имаше някаква връзка със спешното обаждане на Сакс преди няколко минути и справката за обувките. По различни причини престъпниците често се връщат на местопрестъплението и Райм се почуди дали Сакс е заловила убиеца.
Бейкър отново вдигна мобилния си телефон, заслуша се, кимна няколко пъти. Лейтенантът имаше онова съсредоточено, сериозно изражение, характерно за най-способните началници.
— Хубаво е да е при теб — бе казал за него Селито.
— Добре, но има ли навик да се меси? — поинтересувал се беше Райм.
— Не съм забелязал.
— Какво означава това?
— Иска да се отчете с успешно разследване и смята, че ти ще му го осигуриш. Ще ти даде всякаква свобода и ще съдейства с каквото може.
Това беше добре, защото не им достигаха хора. С тях обикновено работеше и друг детектив от нюйоркската полиция, Роланд Бел, преселник от южните щати. Беше винаги във весело настроение — за разлика от Райм — но също като него работеше систематично и внимателно. В момента обаче Бел бе в отпуск с децата си в Северна Каролина при приятелката си, шериф в едно градче в Щата на катранените хълмове.