Включиха се реклами. Той смени канала.
Сакс си спомни думите на Кейтрин Данс за силата на мълчанието, когато искаш да накараш някого да проговори. Затова седеше, пиеше кафе и мълчеше.
След няколко минути, изнервен, Йънг измърмори:
— Така значи, „Сейнт Джеймс“?
— Дааа.
— Четох във вестника за Денис Бейкър. И заместник-кмета.
— Да.
— Бейкър ми беше познат. Изненадах се, когато узнах.
— На лицето му се изписа загриженост. — И убийства, а? Сарковски и онзи другия?
— И опит за убийство — добави Сакс, без да издава, че тя е била мишената.
Йънг поклати глава:
— Подкупите са едно, ама да убиваш хора… Това е съвсем друго.
— Въпрос на виждане…
— Ами връзката с Мериленд? Разбра ли се кой е?
Старият детектив имаше право да знае малко повече подробности, нали страдаше заради това, че ѝ е помогнал.
— Мръсникът се оказа Уолас. Но не става дума за щата Мериленд.
Тя му разказа за яхтата на заместник-кмета.
Йънг се изсмя мрачно:
— Стига, бе. „Мериленд Монро“? Извратено.
— Нямаше да успеем, ако не ни беше помогнал.
За части от секундата на лицето на Йънг се изписа задоволство. Но бързо си спомни, че трябва да е ядосан. Надигна се демонстративно, въздъхна тежко и си наля още уиски. Пак седна. Не докосна кафето. Смени още няколко канала.
— Може ли да те помоля за нещо? — попита внимателно Сакс.
— Как мога да ти забраня?
— Каза, че си познавал баща ми. Не са останали много хора, които го помнят. Искам да те попитам нещо за него.
— За клуб „Шестнайсето авеню“ ли?
— Не. Това не ме интересува.
— Имаше късмет, че се измъкна.
— Понякога човек минава между капките.
Йънг кимна:
— Поне след това изчисти името си. Не се е забърквал в други престъпления.
— Каза, че си работил с него. Той не обичаше да говори много за работата си. Винаги съм се питала как е било тогава. Хрумна ми да напиша нещо за него.
— За внуците ли?
— Нещо такова.
— Никога не сме били близки — отбеляза Иънг.
— Все пак си го познавал.
Той се подвоуми.
— Да.
— Разкажи ми. Например случая с онзи командир на специалния отряд… Лудия. Винаги съм се питала какво точно е станало.
Кой от всички луди? — изсумтя Иънг. — Де да беше само един.
— Онзи, който изпратил специалния отряд на грешен адрес.
— О, Карътърс ли?
— Мисля, че така се казваше. Татко бил сред полицаите, които държали похитителя на заложниците, докато отрядът намерил правилния апартамент.
— Да, да. И аз бях там. Тоя Карътърс беше голям мръсник. Малоумен… Слава Богу, че никой не пострада. Това беше същия ден, когато забрави батериите на рупора си… И още нещо: даваше обувките си на новобранците да му ги лъскат. И им подхвърляше петачета като на ваксаджийчета. Да караш полицаи да ти слугуват е достатъчно извратено, но и тия пет цента… Това беше през седемдесетте.
Иънг намали телевизора с още няколко степени. Засмя се:
— Ха, искаш ли да ти разкажа нещо смешно?
— Разказвай.
— Ами с баща ти и още няколко колеги отивахме в Гардън да гледаме мач или нещо такова. Изведнъж някакъв хлапак изскочи и извади пистолет… и знаеш ли какво беше?
Сакс каза, че не знае.
— Абсолютна самоделка. Само с един двайсет и две калибров патрон. И този нещастник искаше да ни ограби. Насред Трийсет и четвърта улица. Даваме му портфейлите си. Баща ти изпусна своя, нарочно, разбира се. Хлапакът се навежда да го вземе. Когато се изправи, напълни гащите; срещу него — дулата на четири пищака. Да беше видяла лицето му… Каза: „Днес не ми е ден“. Ега ти бисера. „Днес не ми е ден“. Цяла вечер не спряхме да се хилим… — По лицето на Йънг се разля усмивка. — О, сетих се още нещо…
Докато говореше, Сакс кимаше и записваше. Знаеше много от тези случки. Херман Сакс обичаше да говори за работата си. Двамата с часове стояха в гаража, поправяха скоростната кутия или бензиновата помпа, а той разказваше ли, разказваше — подготвяше почвата за бъдещата ѝ кариера.
Сакс, разбира се, не беше дошла при този човек, за да слуша за баща си. Бе дошла от другарска солидарност, да помогне на колега да се измъкне от безизходицата, в която бе попаднал. Не чувстваше вина за пропадането му; тя просто си вършеше работата, търсейки информацията, която ѝ трябваше.
Просто отговаряше на сигнал 10-13 — „полицай в беда“. Амелия Сакс нямаше да допусне детектив Артър Йънг да провали живота си. Ако така наречените му приятели не искаха да дружат повече с него заради ролята му за залавяне на групичката от „Сейнт Джеймс“, тя щеше да го свърже с достатъчно полицаи, които няма да странят от него: Селито, Райм, Пуласки, Фред Делрей, Роланд Бел, Нанси Симпсън, Франк Ретиг и още много други.