Към нея се приближи Рей Пуласки, с униформа и кожено яке. Русокосият млад полицай работеше със Сакс в случая „Крийли“ и двамата с Райм понякога го викаха да им помага при огледите. След зле завършил сблъсък с престъпник при едно от предишните им разследвания той бе прекарал дълго време в болница и получи право да се пенсионира по инвалидност.
Новобранецът беше разказал на Сакс как с жена си Джени са обсъдили въпроса една вечер край люлката второто си бебе. Дали да се върне на служба или не? Близнакът на Пуласки, и той — полицай, също участвал в обсъждането. Накрая младежът избра да премине през физиотерапия и да се върне в полицията. Сакс и Райм бяха впечатлени от младежкия му ентусиазъм и използваха влиянието си, за да бъде прикрепен към тях. По-късно Пуласки сподели пред Сакс (никога не би го казал на Райм, разбира се), че именно нежеланието на криминалиста да се откаже от работата си въпреки парализата и строгия му терапевтичен режим са го вдъхновили да се върне на работа.
Пуласки не носеше костюм за огледи, затова спря зад жълтата лента, ограждаща местопрестъплението.
— Боже — възкликна, когато видя зловещата сцена.
„Хубаво“ — помисли си Сакс. Харесваше, когато младежът реагира така. За да работят ефикасно, полицаите се движат по тънката граница между професионализъм и възмущение от ужасите, на които стават свидетели. Добрите ченгета изпитват отвращение и шок през цялата си кариера. Самата Сакс полагаше доста усилия да не стане безразлична към жестокостите.
Пуласки ѝ каза, че Селито и други полицаи разпитват пазачите на магазините и канторите в околността. След това добави:
— Сапьорите още проверяват часовниците. По-късно ще ги изпратят на Райм… Ще запиша номерата на всички коли, паркирани наоколо. Детектив Селито ме накара.
Сакс кимна, без да го погледне. Всъщност не го слушаше много — тази информация не ѝ беше необходима в момента. Канеше се да започне огледа и искаше да се абстрахира от разсейващите фактори. При огледите на местопрестъпления се получаваше странна връзка: за да си свърши добре работата, криминалистът трябва мислено и емоционално да се въплъти в престъпника. Целият ужасяващ сценарий се разиграва във въображението му: какво си е мислил убиецът, къде е стоял, преди да вдигне пистолета, бухалката или ножа, в каква поза е застанал, забавил ли се е, за да гледа предсмъртната агония на жертвата, или веднага е избягал, какво е привлякло вниманието му на местопрестъплението, какво го е изкушило или отблъснало, откъде е избягал? Това не е профилиране (този понякога полезен и много ефектен във филмите метод за създаване на психологически портрет на престъпника), а изкуството да извършваш по-ефикасно огледите и да откриваш онези важни улики, които могат да се заведат при извършителя.
Сега Сакс се опитваше да влезе под кожата на друг човек — на онзи, който бе режисирал този ужасен край на друго човешко същество.
Огледа уличката, кофите за боклук, снега, тялото, релсата…
„Аз съм той… аз съм той… Какво си мисля? Защо съм искал да убия жертвата на кея по такъв жесток начин? Ами тази?“
Начинът за умъртвяване обаче бе толкова необичаен, мислите на убиеца — толкова далечни за нея, че не можеше да си отговори на тези въпроси. Все още. Сложи слушалките и микрофона на радиостанцията си и се обади.
— Райм, там ли си?
— Къде мога да отида? Чаках те. Къде си? На второто място ли?
— Да.
— Какво виждаш, Сакс?
„Аз съм той…“
— Тясна уличка, Райм. Задънен вход за зареждане на магазините. Жертвата е близо до улицата.
— Колко близо?
— На пет метра; цялата уличка е дълга около трийсет.
— Има ли врати близо до трупа?
— Лежи пред една.
— Значи може би жертвата е тръгвала от работа, когато извършителят я е нападнал — предположи Райм.
— Или пък престъпникът точно си е тръгвал от работа, когато е нападнал жертвата.
— А може би заедно са си тръгвали от работа.
— Лон проверява околните сгради за изчезнали служители.
— Добре. Кажи сега за вратата. Отворена ли е?