Семейството му някак свикна с опасността, ала това не бе спокоен живот. Джил Ланкастър не се чувстваше удобно в ролята си на типична съпруга на дипломат, вечно усмихната, без да се оплаква от нищо. Беше й противно вечно да прикрива страха си, че следващия път съпругът й ще се прибере у дома в ковчег, покрит с националното знаме.
Той въздъхна и се огледа наоколо.
И така, спипаха ли ме най-сетне, или тая параноя ще ме доведе до лудницата?
Не, терористите не залагат на непредвидими случайности като сърдечни кризи, реши той.
Но ако не е отвличане, тогава какво, е? Възможно ли е някаква друга заплаха да го очаква във Франкфурт?
— Би ли ми направила една услуга? — обърна се към Рейчъл.
— Разбира се, Лий.
Наведе се към нея и се опита да потисне възбудата, предизвикана от уханието на парфюма й.
— Тук има нещо гнило — прошепна в ухото й. — Трябва да узнаем какво точно се е случило и дали няма нещо общо с мене. — Видя тревогата в тъмнокафявите й очи и реши да я поуспокои: — Не вярвам аз да съм причината, но това връщане във Франкфурт ми се струва доста странно.
— Да отида ли да разговарям с пилотите?
— Първо намери старшата стюардеса, обясни й кои сме и се постарай да разбереш какво става.
Рейчъл прикри уплахата си с несигурна усмивка, откопча предпазния колан и се изправи на стройните си крака.
Джеймс Холанд покри с длан слушалката на сателитния телефон и се обърна към другия пилот.
— Дик, явно сме в центъра на дипломатическа престрелка, искаш ли да поемеш разговора с компанията?
Като сянка на отминаващ облак мигновена паника пробягна по лицето на Роб и също така бързо изчезна.
— Кажи ми само какво искат от нас — отвърна той и веднага осъзна, че е изтърсил глупост. Естествено, че Холанд ще му предаде нарежданията от Далас дума по дума.
Холанд довърши разговора по телефона и поклати глава в почуда.
— Тия, нашите, съвсем са се оплели. Според директора на управлението германското правителство е поискало да се върнем във Франкфурт, а пък немците твърдят, че не са карали англичаните да ни отказват кацане. Държавният департамент също разследва инцидента, но и оттам не обясняват нищо, погрешно сме били разбрали.
— Кой какво е разбрал погрешно?
— От страна на англичаните имало само препоръка, а не отказ за приземяване.
— Ама че препоръка!
— Така реагирах и аз. Лошото е, че не ни казват нищо със сигурност. — Холанд се намръщи и започна да изброява на пръсти. — Никой не знае какви мерки смятат да вземат във Франкфурт, какво лечение ще приложат, ако има други заразени, и доколко е опасен този грип. А вицепрезидентът на компанията, вместо да се занимава със случая, дреме на ранчото си край Тексаркана с изключен телефон. Директорът обеща да ни се обади, щом научи нещо ново.
Интеркомът иззвъня и стресна Роб.
— Командирът ли е? — попита разтревожен глас.
— Кажи-речи. Тук е инспектиращият командир. — Усети объркването на стюардесата и погледна Холанд, който се правеше, че не чува нищо. Глупаво ще е точно сега да й обяснява разликата, реши Роб и намести слушалката на ухото си. — Вторият пилот е. Какво има?
— Обажда се Ди от първа класа. С нас пътува един американски посланик. При мен е сътрудничката му и задава въпроси, на които не мога да отговоря. Да я доведа ли при вас?
— Разбира се. — Роб натисна бутона, който отключваше вратата. Знаеше много добре, че само командирът има право да разреши влизане в кабината. Телефонът на Холанд беше включен, значи бе чул разговора. Искаше да види реакцията му, но реакция не последва.
Потънал в дълбок размисъл, Холанд само се размърда и го погледна безизразно.
Намираха се на 10 000 метра височина над Ламанша, съвсем близо до Холандия. Имаха разрешение от тамошната контролна кула да продължат към Франкфурт. Нищо друго не можеха да направят в момента.
— Та къде отиваме? — наруши неловкото мълчание Роб.
Холанд сви рамене и мълчаливо посочи напред. И на двамата им беше ясно, че Франкфурт е единствената им възможност.