Хорст Цайтнер вдигна ръка.
— Вярвам, че сме изолирали всички до един, но все пак не смея да се закълна. Професор Хелмс може да е спирал на някое място, за което не знаем.
— Проследихте ли целия му път? — попита канцлерът.
Цайтнер кимна.
— И продължаваме, по-точно полицията продължава да проверява. Всеки магазин, всеки мотел, всеки крайпътен ресторант, където може да се е отбил. Хайделбергският университет ни предостави негова снимка.
— А какво ще правите, ако някой ви се изплъзне и разпространи заразата, преди да го открием?
Цайтнер преглътна. Ето въпроса, от който се страхуваше най-много. Как да им каже, че всъщност не знае?
— Всяка епидемия крие опасност да пламне като горски пожар, докато не е ясно каква е — отговори неохотно. — За съжаление не знаем почти нищо за конкретния вирус. Поискахме допълнително информация, но засега…
Министърът на вътрешните работи се наведе напред с уплашено изражение.
— Всъщност не знаете нищо за болестта, така ли?
— Вижте, казаха ми…
— Дадоха ли ви точни сведения от „Хауптман“?
Цайтнер поклати глава.
— Значи може и да е нещо много по-лошо от грип, а те да не искат да си признаят — продължи министърът.
— Не, увериха ме…
— Уверенията не са достатъчни. Боже мой, Цайтнер, ами ако е онзи ужасен африкански вирус?
Цайтнер отново поклати глава.
— Африканският патоген е нишковиден. Вирусите марбург и ебола например са хеморагични и много опасни. Тъканта на органите бавно се разпада и настъпва мъчителна смърт от вътрешни кръвоизливи. В случая става дума за по-обикновен вирус. Лошото е, че е мутирал във форми, срещу които повечето от нас нямат изработен имунитет.
Канцлерът въздъхна и се обърна към останалите.
— Значи трябва да разбираме, че ако вирусът причинява нещо по-лошо от грип, вече не сме в състояние да го овладеем.
— Точно така, хер канцлер.
— Цайтнер, а какво ни очаква, ако се случи най-лошото и болестта се разпространи в цялата страна?
Цайтнер пое дъх. Налагаше се да импровизира с надеждата, че няма да го разпитват по-подробно. Притесняваше се, че не се опита да научи повече от директора на концерна и прибързано му се довери, но пък нали „Хауптман“ бяха огромна, благонадеждна фирма?
— Съдейки по описанието на вируса, ако избухне епидемия в населено място, хиляди стари и по-слаби хора ще загинат. Изчислено в производствени загуби, това би нанесло огромни щети на немската индустрия.
Министрите бяха стъписани.
— Германия не може да поеме риска да разпространи болестта и в други държави — продължи Цайтнер, — особено като се има предвид, че заразата се предава и чрез влагата във въздуха. Ето защо предприех незабавни мерки, преди дори да съм получил съответното разрешение. Нямаше време за губене. Когато разбрах, че Хелмс е отпътувал с по-ранен полет, ми стана напълно ясно, че не бива да оставим самолета да кацне в Лондон, без да сме уведомили британското правителство. Англичаните сами решиха да му откажат приземяване.
— Но вие им подсказахте това решение, нали?
— Да, хер канцлер — отвърна Цайтнер след дълго колебание.
Канцлерът вдигна вежди, погледна към министрите и отново заби очи в Цайтнер.
— Предлагате да изолираме триста души само защото един от тях може да е вирусоносител?
— Да, тъй като въздухът в самолета се рециклира и заразата може да се разпространи из целия боинг за броени минути. Логично е да приемем, че всички там вече са заразени.
— И колко време ще трае карантината?
Цайтнер трескаво взе да пресмята.
— Не знаем точно. Може би пет дни, а може и повече. Всеки, който не се разболее през това време, няма да представлява опасност.
— Последен въпрос — започна канцлерът и направи дълга пауза. — Щом сте решили да докарате на наша земя този самолет с потенциално заразени хора, навярно вече сте взели необходимите мерки за поставяне на близо триста души под карантина. Осигурили сте им изолатори, както при случай на биологическа зараза. Сформирали сте екип, който да организира и контролира комуникациите? Назначили сте групи за връзка с радиото, телевизията и пресата, които да се справят с бурната реакция по света и с близките на карантинираните. Уведомили сте съответните служби в нашето правителство, които ще се занимават с дипломатическите, правните, финансовите, военните и вътрешните последствия. Вече сте уредили всичко това нали, хер Цайтнер? — Той се изсмя изкуствено и махна с ръка. — Иначе защо ще ги връщате тук? Не би било разумно. — Канцлерът вирна глава и повдигна вежди въпросително, а Цайтнер усети как краката му се подкосяват.