— Е, хер Цайтнер, взети ли са всички тези мерки?
Цайтнер се опита да запази самообладание, но едва успя да изграчи:
— Не, хер канцлер, още не. Нямаше време.
Канцлерът кимна бавно като професор, който се е наслушал на един и същ нелеп отговор от едни и същи неподготвени студенти. Въздъхна тежко, изправи се и впи смазващо неодобрителен поглед в Цайтнер.
— Ясно. Излиза, че в малкото време, което ни остава, трябва да свършим доста работа, преди тази крилата кутия на Пандора да се озове отново в наши ръце. — Обърна се към министъра на външните работи: — Карл, моля те, ела с мен в кабинета да се свържем с американския посланик.
Канцлерът млъкна и демонстративно започна да събира книжата си от масата — изпитан и ефикасен смразяващ номер. После рязко вдигна глава, отправи последен убийствен поглед към Цайтнер и пак заговори на външния министър:
— Дължим голямо извинение на американците.
Министърът кимна и последва канцлера, а Цайтнер усети, че се задушава. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне.
Здравата бе загазил.
Бавария
Трепкащите монитори в мрачната контролна зала на лабораторията „Хауптман“ показваха само празни помещения. Директорът нямаше нужда дори да ги поглежда. В съседните изолационни камери двама негови служители — дългогодишни колеги — завършиха живота си по ужасяващ начин, а той скри причината за смъртта им.
Проведеният преди двайсет и четири часа мъчителен разговор с генералния директор в Берлин не излизаше от ума му. Беше настоял пред началството, че е време да обяснят на правителството пред какво са изправени.
Но ръководството на компанията бе решило да излъже и да обяви болестта за грип.
— Грип? — Той едва не се развика. Вирусът причиняваше ускорен пулс, висока температура, невъобразими болки и гадене, последвани от дезориентация, истерия, паника и параноични пристъпи, понякога придружени от халюцинации. Ролф Бронкман, вторият лаборант, който се зарази, им бе дал подробни описания. — Тая болест действа на психиката, засяга ума, променя личността! Какъв ти грип!
Но указанията от Берлин бяха строги и категорични: никой, освен най-доверените хора в „Хауптман“ не бива да знае истината, докато тя все още може да се потули.
Той посегна към телефона. Знаеше номера на правителствения човек в Бон, но също така знаеше, че подобно обаждане ще сложи край на кариерата му.
Дилемата го довеждаше до полуда.
4
На борда на Полет 66
Петък, 22 декември, 18:20 ч (1720 Z)
Бренда Хопкинс намести кислородната маска върху лицето на Ърнест Хелмс и разтревожено се обърна към лекаря. Той я потупа успокоително по рамото. Вече няколко пъти й бе повторил, че нищо повече не могат да направят. Сърдечният ритъм на болния почти се беше стабилизирал.
— След колко време ще се приземим? — попита докторът.
— Предполагам, до трийсет минути. — Бренда посочи с глава Хелмс. — Мислите ли, че ще издържи?
Той избегна погледа й.
— Може би. — Не искаше да я отчайва.
Рейчъл Шъруд последва стюардесата Ди по малката стълбичка и сетне по дългия коридор към пилотската кабина. Ди почука два пъти, отвори вратата и въведе Рейчъл. Джеймс Холанд я покани да седне на високото столче зад двамата командири.
Дик Роб се представи като втори пилот, ръкува се с нея и нагло плъзна поглед по бюста й, но тя се бе извърнала към Холанд и не забеляза интереса му. Роб се зае отново с приборите, а Холанд отмести стола си назад, за да не седи с гръб към нея.
— Джеймс Холанд. Приятно ми е да се запознаем, мис Шъруд.
Та това бе снажният пилот от летището! Протегнатата й ръка потъна в топлината на голямата, но нежна мъжка длан, а тъмносините му очи събудиха в нея внезапен вътрешен трепет. Има нещо особено в него, помисли си тя, нещо изключително чувствено, но и някаква тъга.
Същите онези вибрации, които я завладяха във Франкфурт, я разтресоха отново, но вече с вулканична сила. Тя преглътна разтревожена, че гласът й ще прозвучи като на оглупяло от любов девойче, вместо да вдъхва респект, както подобава на една сътрудничка на посланик. Без да отмества поглед от Холанд — и да искаше, нямаше да може — предаде притесненията на посланика.