Притиснал дебела папка до гърдите си, той пристигна в уречения час заедно с един армейски генерал — командира на Военномедицинския институт за изследване на инфекциозни болести във Форт Детрик. Президентът забеляза мрачните им физиономии и само им махна с ръка да седнат в креслата срещу бюрото му.
Рот се прокашля и пристъпи към проблема по обичайния си заобиколен начин.
— Както знаете, сър, когато медицинският екип задържа пътниците и екипажа на остров Възнесение, ние — тоест аз — препоръчах по-дълга карантина.
— Да, спомням си. После лично аз поех отговорността да съкратим срока и да ги освободим след три дни, та да се приберат по домовете си — в края на краищата, нямаше никой болен. Какъв е проблемът, Джон?
— Господин президент, оказва се, че те наистина са били болни, само че ние не сме знаели.
— Какво искаш да кажеш?
— За да се установи как точно изглежда един вирус, са необходими обстойни изследвания на кръвта и различни органи с електронен микроскоп. Тези изследвания се извършват в специални помещения, оборудвани срещу биологическа зараза от четвърта степен, и отнемат доста време. Когато „Куантъм“-66 кацна на острова, ние разполагахме само с първоначалните снимки на вируса, убил двамата лаборанти в Бавария — тъй наречения щам „Хауптман“. Почти по същото време получихме снимки и на вируса, заразил професор Хелмс. — Рот се обърна към генерала, който преодоля стеснението си и поде разказа.
— Хелмс определено е бил заразен, сър. В кръвта му бяха открити следи от вирус с характеристики, напълно сходни с тези на споменатия „Хауптман“. Дори флуоресцентните тестове потвърдиха, че става дума за един и същ вирус. После взехме кръв от пътниците и от екипажа, докато бяха още под карантина, и чак сега получихме окончателните резултати.
— Господа, не ме дръжте повече в напрежение. Какво показват резултатите? — подкани ги президентът и се наведе напред в очакване.
— Както ви е известно, нашето становище бе, че заразата не се предава по въздуха, а само посредством телесни течности — отговори Рот. — Въпреки това излиза, че всички до един на борда са били заразени.
Президентът се облещи.
— Какво?! Та нали никой не се разболя — нито тогава, нито после? А вече минаха близо три седмици!
— Всъщност те са били болни още по времето на карантината — каза генералът. — Вирусът е претърпял мутация. Смъртоносният патоген от четвърта степен, убил двамата мъже в Бавария, се е видоизменил в кръвта на професор Хелмс. Не знаем какви точно промени са настанали, но той изведнъж изгубил смъртоносните си качества и удължил инкубационния си период. Така че професорът наистина е заразил всички на борда, само че не с „Хауптман“, а с негов мутант — нарекохме го „Хелмс Бавария“. Повечето пътници са прекарали острия стадий на болестта по домовете си тук, в САЩ, но тъй като няма ясно изразени симптоми, нито те са знаели за това, нито ние.
— Тоест този „Хелмс Бавария“ не е опасен, така ли?
— Подобно заключение би било твърде прибързано — поклати глава генералът. — Ако вирусът претърпи нови изменения, може пак да стане смъртоносен. Лошото е, че нямаме никакъв контрол над него. Заразата вече се разпространява сред населението, макар и засега да не води до заболяване. Но ако се видоизмени повторно…
— Може по всяко време да избухне епидемия от четвърта степен! — довърши Рот.
— Боже мой! — възкликна президентът. — Значи самолетът наистина е бил смъртна заплаха! Уж обсъдихме всичко до най-малката подробност, а сега… Добре, знае ли се поне за колко време изчезва този вирус? Организмът изгражда ли имунитет срещу него?
Рот го погледна право в очите.
— Ако бяхме задържали хората един месец под карантина, нямаше да остане и следа от него. Ние обаче ги пуснахме на 27 декември и те веднага са пренесли заразата у дома си. Всеки е заразил поне десетина души, те от своя страна са заразили още толкова и тъй нататък… Според господин генерала, дори хората да развият имунитет срещу „Хелмс Бавария“, това не означава, че са предпазени от евентуален бъдещ мутант.
— Все едно си имаме работа с някое коварно извънземно от научната фантастика — добави генералът. — Не знаем какви може да ги забърка, но пък знаем, че е някъде наоколо и няма как да го спрем.