Въздушна база Милдънхол, Англия
Генералът начело на американското въздушно поделение в Милдънхол вече двайсет минути раздаваше заповеди и притеснението му растеше с всеки изминал миг. Преди два часа научи за кризата от Си Ен Ен, но и през ум не му мина, че тя някак може да засегне и него. Ала спешното повикване от Пентагона изведнъж промени всичко. Обади се висшестоящ генерал и с възбуден глас зададе един-единствен въпрос: разполагат ли с достатъчно защитно оборудване срещу биологическа опасност, в случай че се наложи да обслужат цял „Боинг 747“, натоварен с пътници?
Бързо пресметна наум и отговори „да“. Десетина минути по-късно офицерът, завеждащ тази част, панически каза „не“, но вече бе късно за отстъпление. Изпратиха два изтребителя, разчистиха един голям хангар и наредиха на стотина офицери да надянат специалните екипи, до които сигурно не се бяха докосвали от времето на „Пустинна буря“. По план трябваше да вкарат боинга колкото може по-навътре в хангара, да прикачат стълбичката със защитно покритие към предната врата и да използват самия самолет като изолатор, докато пристигне медицинският екип и им даде по-конкретни наставления. Шефът на клиниката ги увери, че могат да се справят успешно с всички видове вируси, с изключение на един-единствен по-рядък щам.
— Кралските въздушни сили в никакъв случай не бива да узнаят — предупреди подчинените си генералът. — Това е чисто американска операция.
Център за ръководство на въздушното движение, Лондон
Дежурният, който ръководеше трафика над Северно море между Амстердам и Великобритания, внезапно видя на екрана как два американски изтребителя Ф-15 подхождат към източния бряг.
— Сигурен ли си? — Началникът му се надвеси над него.
— Напълно. По принцип би трябвало да са някъде в периферията на сектора, но докато наблюдавах „Куантъм“, за миг сигналите им изчезнаха от екрана, а после двата ийгъла, които си имат разрешение за влизане от холандците, изведнъж поискаха разрешение и за Милдънхол. Като завиха наляво, покрай тях мярнах и боинга.
— А ти даде ли им разрешение?
— Да, но се оказа, че не са сами. Тия мошеници май се опитват контрабанда да ни пробутат и боинга!
— Не! Това направо не е за вярване! — зина шефът му.
— Как да постъпя сега?
— Ами… прави се, че нищо не си разбрал, а аз междувременно ще се опитам да открия някого по телефона.
Отдалечавайки се от мониторите, началникът си мърмореше:
— Не, не! Това наистина не е за вярване!
8
ЦРУ — Лангли, Вирджиния
Петък, 22 декември, 15:00 ч (2000 Z)
Джонатан Рот седеше зад масивното си махагоново бюро и с една ръка държеше телефонната слушалка, а с другата се почесваше замислено по слепоочието. Подкани Хейстингс да седне, но той предпочете да остане прав като дисциплиниран войник.
Служителят от Белия дом най-после се обади.
— Да, чакам! — развика се Рот. — Бихте ли ми казали на кого всъщност докладваме там, за бога? На вас ли, на президента ли, на Пентагона, на Държавния департамент? На кого, по дяволите?
Взе един лист от бюрото и го подаде на Хейстингс.
— Значи Държавният департамент се занимава с въпроса? — Покри слушалката с ръка и се обърна към Хейстингс. — Марк, я вземи да седнеш, че ми лазиш по нервите!… Какви битки? — продължи по телефона. — Нали не става дума за война?
Изслуша отговора, записа нещо в бележника си и затвори.
— Чуй сега как стоят нещата: доколкото разбирам, Пентагонът се опитва да вкара боинга в някаква военна база северно от Лондон без разрешение от англичаните. В Държавния департамент твърдят, че не знаели нищо за тоя план, докато не им се обадил един наш посланик, който пътува в същия самолет. Помощник държавният секретар отчаяно върти телефони, за да се добере до президента и да го убеди да спре незаконните действия на военните, преди да почнат да се стрелят. Междувременно всички са се вторачили в нас и настояват час по-скоро да им съобщим доколко опасен е вирусът!
— Хубаво се наредихме! — възкликна Хейстингс.
— Не само хубаво, ами дори прекрасно. Тъй или иначе, искат отговор от нас, за да знаят много ли да се плашат или малко. Та питам те, Марк, можеш ли да ми кажеш до каква степен сме изплашени? — Рот се наведе над бюрото с престорено очакване.
— Ами… — започна Хейстингс.
— Изплашени сме до смърт, сър — прекъсна го дружелюбен глас зад него, — особено ако вирусът е от четвърта степен биологическа опасност.