— Смятате ли, че могат да разпространят заразата?
— Да, стига вирусът да се предава по въздушен път и да успее да мине през филтрите. Някои филтри при определени обстоятелства могат и да не пропуснат вирусен патоген, но не и патоген от вирулентен тип. Тоест, ако на борда на тоя самолет има вирус убиец и той се предава по въздуха, трябва да приемем, че всички ще се заразят. И ако смъртността е висока, може до един да измрат.
— Точно от това се боях. — Рот завъртя стола си към прозореца.
Сандърс започна да изброява на пръсти.
— Необходими са ни резултатите от аутопсията на починалия, вирусни култури, животни за лабораторни изследвания, биологически обезопасено място, защитни костюми и подвижна лаборатория. Военните от Форт Детрик могат да осигурят горните условия. А в случай, че болестта наистина се окаже острозаразна и смъртоносна, бих препоръчал аутопсията да се извърши някъде извън САЩ.
Рот и Хейстингс се спогледаха.
— Къде например? — попита Рот.
Сандърс застана пред картата на света, окачена на стената, и с пръст очерта крива от центъра на Атлантическия океан до Исландия.
— Имаме база в Кефлавик. Откарайте ги там или пък в Гренландия. Трябва да ги изолираме на студено. Ще успеете ли да го уредите?
Рот въздъхна и поклати глава. Марк Хейстингс описа в подробности заплануваното приземяване в Милдънхол.
Сандърс изблещи очи.
— В Англия?! Вие шегувате ли се? Можете ли да ги спрете?
— Защо?
— Защото, ако на борда има смъртоносна зараза и тя се предава по въздушен път, самолетът изобщо не бива да се доближава до такава влажна страна като Англия. Епидемиите избухват в населени места, а районът на Милдънхол е гъсто населен и цялото население диша въздух, доколкото ми е известно.
Въздушна база Милдънхол
Англия — 20:15 ч
Свистенето на автомобилни гуми отекна в командния пункт на американските Военновъздушни сили. Любопитен сержант надникна през прозореца и с учудване видя как британски подполковник изскочи от задната седалка на колата и хукна към главния вход на долния етаж.
След малко се чу тропот на тежки ботуши по металните стъпала.
Сержантът пристъпи към генерала и тихичко го предупреди за предстоящото посещение. В същия миг англичанинът връхлетя в стаята.
— По дяволите, какво става тук, генерале?! — изрева вместо поздрав той. — И само не се опитвай да ме будалкаш!
— Подполковник Крандъл! Радвам се да те видя. Да не би да има някакъв проблем?
— Абе ти за идиот ли ме мислиш? Половината ти хора се разхождат вън в защитно облекло, изритали сте сума аероплани от хангара и от стоянката, а в болницата разместват пациентите. Да не би да се готвим за вечеринка, генерале?
— Виж какво…
— Това все още е британска земя и имам нареждания да не допускам боинга, който се опитвате скришом да вкарате тук да се приземи! Ясен ли съм?
— Дейвид, моите нареждания пък са да го приземя безопасно, да задържа екипажа и пътниците вътре и да чакам по-нататъшни инструкции. Въпросът е от хуманно естество. Как ще отпратите тия хора?
— Не зависи от мен. Законно избраното правителство на Нейно Величество взима решенията и дава заповедите, а аз ги изпълнявам. Съжалявам, ако последното решение ти се струва прекалено жестоко, но все пак трябва да се грижим и за британците на острова.
— За бога, Дейвид, пътниците в самолета не са болни, просто може да са били изложени на грипна зараза.
— Ти абсолютно убеден ли си в това?
— Всъщност не, но…
— И аз не съм убеден, тъй че не мога да оспорвам правотата на получените заповеди. Човек с твоите познания по биологическите оръжия би следвало да действа по-предпазливо, но виждам, че ти не си се разтревожил особено. Настоявам да си прибереш изтребителите и да отпратиш боинга.
— Не мога, Дейв — понечи да възрази генералът.
— Можеш, можеш, освен ако не искаш да предизвикаш дипломатическа криза между нашите две страни. Що за наглост, да пращате изтребители да прикрият боинга?! Лондонският център засече тоя фарс още от самото начало!
— Ние сме съсобственици на летището, Дейвид. Имаме законни договори и сме в правото си да приемем всеки американски самолет.
Крандъл махна на адютанта си, застанал чинно отстрани. Адютантът се приближи и тикна радиотелефон в ръцете му. Без да снема поглед от генерала, подполковникът вдигна слушалката и нареди: