— Тук е Крандъл! Блокирайте веднага!
— Какво правиш? — попита подозрително генералът.
— Взимам мерки, генерале. Взимам мерки да опазим суверенитета на Великобритания! — Крандъл се обърна кръгом и напусна стаята.
Сержантът пристъпи към генерала и му подаде червен телефон.
— Сър, обажда се шефът на Военновъздушните сили в Пентагона. Настоява да говори незабавно с вас.
Необичайната гледка — един огромен и два по-малки самолета, прелитащи ниско в късната вечер — озадачи малцината будни жители на тихото селце, намиращо се на петнайсетина километра от базата. Холанд и Роб вече бяха забелязали светлините на пистата пред тях, когато пилотът на единия изтребител ги потърси по радиото.
— „Фокс три“, трябва да ви съобщя, че има промяна в плана.
Холанд не повярва на ушите си.
— Повторете — помоли Дик Роб.
— Имам нареждане да ви изведа от английското въздушно пространство. Заповедта идва директно от Вашингтон. Вашата компания ще ви се обади по сателитния телефон след малко и ще ви съобщи в каква посока да продължите.
— Боже господи, пак ли! — избухна Роб.
Пресичаха 500 метра височина. Обикновено полосата не се виждаше нощем, но този път по цялото й протежение, от подхода до другия й край, нагъсто бяха разположени червени, бели и сини светлини, а редом с тях и… автомобили!
— Блокирали са пистата! — възкликна Холанд.
Роб превключи на честотата на Милдънхол.
— Шейсет и шест, тук кула Милдънхол. — Отговориха им веднага. — Минете на втори кръг, сър! Нямате разрешение за кацане. Полосата е затворена, блокирана е от хора и съоръжения. Моля, потвърдете командата!
Холанд кимна на Роб.
— Кажи им, че сме разбрали.
— Не мога да повярвам — измърмори Роб.
Холанд плавно премести ръчките за газ напред.
— Максимална тяга. Пусни задкрилките на петнайсета позиция — нареди на Роб.
— По дяволите, не можем да висим тук цял ден! — продължи Роб истерично. Вените на врата му пулсираха.
Диспечерът от кулата пак ги подкани:
— Шейсет и шест, повтарям, преминете на втори кръг! Преустановете захода. Полосата е блокирана!
— Задкрилките на петнайсет, ако обичаш — каза Холанд натъртено.
Роб сякаш не чу. Стискаше устни и се опитваше да се успокои. Досега се надяваше, че като кацнат в Милдънхол, всичките им проблеми ще се решат. Не можеше да повярва, че така бързо и безцеремонно им отнеха и тази възможност.
Холанд се пресегна през него, бутна рязко ръкохватката на задкрилките на положение петнайсет градуса и отново се зае с ръчките за газ. Роб се сепна, изумен, че не е реагирал навреме.
— Извинявай. Задкрилките… на петнайсет… — измънка.
— Всичко е готово. Положителна вертикална скорост. Обери колесника.
Роб премести ръкохватката за колесника нагоре, самолетът започна да набира височина и земята отново се отдалечи. С изненадващо спокойствие, сякаш наблюдаваше всичко отстрани, Холанд се запита кога и къде ще свърши целият този кошмар.
Положението с горивото не е чак толкова страшно, мина му през ума, ще им стигне за още четири часа полет. А имаше и стотици други писти в близост. В краен случай ще кацнат на някое нищо неподозиращо летище. Но фактът, че изведнъж цял свят се отвърна от тях и нито една страна не желае да ги приеме, го плашеше. Това вече не беше бюрократично престараване. Явно светът наистина се страхуваше от тях.
Ами ако всички на борда прихванат нещо смъртоносно? Колко време им остава? Колко време му остава лично на него, за да приземи самолета някъде, преди болестта да го повали?
Но той не можеше да реши проблема. Трябваше да разчита на компанията, на Държавния департамент, на правителството… Негово задължение бе само да опази самолета, докато долу, на земята, измислят нещо.
Припомни си дните, когато напусна Военновъздушните сили и постъпи като бордов инженер в Гражданската авиация. Тогава от командирите се очакваше сами да взимат решения.
Ала това беше отдавна. Нещата се бяха променили.
Джеймс Холанд включи на малък газ и се отпусна в седалката си. Въпреки всичко не се чувстваше безпомощен, нали компанията скоро ще му даде инструкции? Погледна с надежда към сателитния телефон и той иззвъня като по поръчка.