Сети се за пилота на унищожения самолет и инстинктивно понечи да тръгне към кабината, за да му се притече на помощ, но се спря. Никой не би могъл да оцелее след подобна катастрофа. Неизвестният нападател бе заплатил своето деяние с живота си.
Няколко пътници се бяха наранили при бързото спускане по пързалките и чакаха да ги отнесат в другия край на пистата. На земята лежаха двама души със счупени крайници и един по-тежко ранен мъж в разкъсан, окървавен костюм. Холанд приклекна край него и се успокои — човекът беше в безсъзнание, но дишаше нормално, а раните по челото и гърдите му, макар и дълбоки, не изглеждаха опасни.
Взря се в лицето му — стори му се съвсем непознато и това някак го изненада, макар да бе глупаво да смята, че може да запомни всичките двеста и петдесет пътници. Явно е бил един от многобройните обитатели на туристическата класа, реши той и се изправи. Насреща му вървеше старшата стюардеса Барб Ролинс.
— Барб! — извика той и разпери ръце.
— Джеймс! — възкликна радостно тя и се затича в прегръдките му.
— Как си? Добре ли си? — запитаха се почти едновременно и се засмяха.
— Барб, онези хора от почивната стаичка — нали каза, че имало двама…
Тя не го остави да довърши — усмихна се и му посочи младата двойка, седнала на земята малко встрани от другите пътници.
— Както виждаш, Джеймс, нищо им няма! Измъкнаха се от стаичката секунди преди експлозията.
— Слава богу! — въздъхна той.
В този момент пристигна Роб заедно с началника на пожарната служба на летището. Холанд се учуди, че човекът има смелостта да се приближи до тях — нима не знаеше кои са? Нищо ли не бяха чули на острова?
— Страхотно изпълнение, капитане! — Началникът го гледаше с възхищение.
— Ние просто направихме… каквото трябва — сви рамене Холанд, смутен от похвалата. — Оня мръсник ни нападна, докато се спускахме… — Погледна отново към горящия самолет на врага и изведнъж си обясни всичко. Преследвал ги бе не изтребител, а допълнително въоръжен гълфстрийм — затова бе успял да лети толкова дълго, без да презарежда. — … Струва ми се, че е същият, който ни атакува снощи край Канарските острови.
Канарските острови ли каза? А дали не беше над Африка? Започваше да губи представа.
— Капитане? — подхвана човекът от летището.
— Да?
— Доколкото разбирам, тези са най-тежко ранените. — Той посочи с ръка тримата пътници, които още лежаха на земята. — Що се отнася до пилота на другия самолет, той несъмнено е мъртъв.
Холанд кимна.
— Скоро ще дойдат и линейките — продължи шефът на пожарната служба. — Това тук е импровизирано, но за момента нямаме избор. Английският комендант вече е тръгнал насам. Иска да говори с вас за…
— Вижте какво… — прекъсна го Холанд, пое дълбоко дъх и го погледна в очите. — Вие проявихте истинска смелост, като ни се притекохте на помощ, но трябва да предупредите другите да стоят далече от нас поне през следващите дванайсет часа.
Мъжът се усмихна озадачено.
— Защо, капитане?
— Не знаете ли кои сме? Следите ли съобщенията в медиите?
— Как да не знам! Цял свят тръпнеше в очакване да види какво ще стане с вас!
— Е, тогава трябва да ви е известно, че ние продължаваме да сме потенциална заплаха за всички. Може да сме носители на вируса от Германия.
— Капитане, още нощес бе разпространена новината, че заразата не може да се предава по въздуха. Нима не сте чули?
— Не — поклати глава Холанд. — Не смеехме да използваме собствената си радиостанция, а не можехме да уловим нито една от редовните станции.
— Ясно. Доколкото разбрах, с изключение на хората, които са имали пряк контакт с болния пътник, никой друг на борда не е изложен на реална опасност. Впрочем, току-що ни съобщиха, че от вашата военна авиация вече са тръгнали насам с лекари, медикаменти и други доставки от първа необходимост.
Джеймс Холанд погледна за последен път към обезобразения корпус на почти новия боинг и все още димящите останки от гълфстрийма — сравнително малкият самолет, който така настървено ги бе преследвал през нощта, за да ги убие. Всичко му се струваше някак нереално.
— Капитане? — Една пътничка с наметнато на раменете одеяло се бе отделила от тълпата и крачеше към него.