Тя хвърли последен поглед на великолепния пейзаж и се зае с кореспонденцията си. Предпочиташе писмата пред телефонните разговори, особено с дългогодишните си приятели от източното крайбрежие. Телефонът скъсяваше дистанцията между тях, а тя искаше да се чувства далече от външния свят — и във времето, и в пространството. Пък и как би могла да опише необятната красота, сред която живееше, в петминутен телефонен разговор? Романтичната й къщичка сред природата, новият й начин на живот — всичко заслужаваше подробно писмено описание, подкрепено с цветни снимки. Никаква свръхмодерна техника не можеше да се мери с доброто старо писмо.
Облачета прах в далечината известиха, че по черния път към градчето Естес Парк се задава кола. За миг Рейчъл отмести погледа си към мястото, където пътят преваляше планинския хребет и се спускаше към селцето Гленхавън — от сутринта там кръжеше зловещ орляк лешояди — после отново се обърна с очакване към града. Колата вече бе на около половин километър разстояние. Той беше точен както винаги.
Нестихващият интерес на медиите към ролята на посланик Ланкастър в избавлението на „Куантъм“-66 изцяло погълна вниманието на Рейчъл през първите дни на новата година. Лий бе провъзгласен за един от главните герои в драмата и тя се гордееше, че работи за него — както се гордееше и с хрисимия начин, по който той прие венцехваленията.
За нея обаче истинският герой бе тихият и скромен летец, който направи всичко възможно, за да избегне шумната слава и да не става център на вниманието. Напористите журналисти го преследваха с микрофони и камери, телевизионните компании се надпреварваха да го канят в специални предавания, а киностудиите му предлагаха седемцифрени суми, за да заснемат историята му. Но Джеймс Холанд отказа на всички и после сякаш потъна вдън земя.
Рейчъл предполагаше, че се е върнал в Далас, и не се надяваше да го види скоро, докато една дъждовна вечер в средата на януари някой позвъни на вратата й в Джорджтаун. Холанд стоеше на прага мокър до кости, пристъпваше смутено от крак на крак и се чудеше как да я покани да излязат някъде заедно.
— Защо не се обади досега? — укори го Рейчъл.
— Ами… не знаех как да… какво да…
— Какво да ми кажеш ли?
Той кимна.
— Защо не опиташ така: „Здравей, Рейчъл. Искаш ли да излезем някъде?“.
— Е, това… сигурно ще мога да го направя — усмихна се той малко глуповато.
— Добре тогава — да чуя.
— Здравей, Рейчъл — каза той. — Искаш ли да се омъжиш за мен?
Скромният сив автомобил наближи дома им и Рейчъл се приготви да посрещне човека, който така мило поиска ръката й в онази мразовита вечер. Бяха женени от три месеца, но ден след ден — и нощ след нощ — продължаваше меденият им месец. Удивени от силната си и дълбока любов един към друг, те непрекъснато търсеха нови начини да я изразят. Покрай вълненията около новата къща, разходките в планината и съвместните им преживявания на борда на „Куантъм“-66 Холанд все по-рядко се отдаваше на мълчаливите си настроения. Лека-полека започваше да преодолява затворения си характер, а тя се стараеше всячески да му помага.
При мисълта, че най-сетне ще се сбъдне отколешната му мечта да живее в планината, Джеймс напусна Далас без колебание. Рейчъл по-трудно се раздели с Вашингтон, но скоро и тя осъзна, че би могла да живее някъде другаде. Двамата бързо свикнаха с факта, че за всеки свой полет Джеймс трябва да пътува до Далас.
Федералното управление на авиацията и Асоциацията на цивилните пилоти предложиха на Джеймс да му организират честване във Вашингтон. Когато отклони първата им покана, инициаторите се обърнаха към Рейчъл и й обясниха, че не става въпрос за формално връчване на медали и почетни знаци. Според тях Джеймс олицетворявал онези качества и умения, отличаващи истинския добър летец от останалите. Със своя безспорен професионализъм, гражданска съвест и висок морал можел да послужи за пример на цялата нация, която повече от всякога се нуждаела от положителни примери. След дълги увещания Рейчъл успя да склони Джеймс и той прие поканата, макар и с неохота.
На следващия ден заминаваха за Вашингтон, тъй че сега нямаха време за губене. Тя отвори вратата и с предизвикателна усмивка развърза коланчето на ефирния халат, който бе облякла на голо. Джеймс грейна, затвори вратата с крак и я пое в обятията си.