Национален авиокосмически музей, Вашингтон — четвъртък, 16 май
Церемонията действително бе внушителна, но Джеймс Холанд явно се чувстваше неловко от гръмките възхвали, с които го обсипваха, и се поотпусна чак на последвалия официалната част прием. Рейчъл въздъхна с облекчение и реши, че е време да го освободи от грижовното си покровителството. Когато тя се отстрани и се запъти към тоалетната, за да освежи грима си, един среден на ръст тъмнокос мъж пристъпи към Холанд и му подаде ръка.
— Капитане — каза той с едва доловим акцент, — позволете ми да ви поднеса своите поздравления. Начинът, по който спасихте „Куантъм“-66, бе демонстрация на изключително професионално майсторство.
— Благодаря ви — отвърна Холанд. — Вие сте…
— Ваш колега пилот.
В лицето му имаше нещо бегло познато — Холанд бе сигурен, че го е виждал някъде, но не можеше да се сети къде.
— Струва ми се, че не бяхте сред пътниците, нали?
Човекът се усмихна някак тъжно.
— Тогава много хора бяха с вас, капитане, макар и да не присъстваха физически в самолета.
— Това звучи доста загадъчно — отбеляза Холанд и се замисли над думите му.
Мъжът срещна погледа му и отново се усмихна, вече по-ведро.
— Както и да е — махна с ръка той, — исках само да ви кажа, че извършихте истински подвиг.
— Много мило от ваша страна — изчерви се Холанд, — но заслугата беше на целия екипаж. Просто аз като командир бях повече на показ.
— Не, капитане, не е така. Знам какво говоря — вие спечелихте в неравна битка с въоръжен противник. Когато жертвата не иска да умре, често загива прекалено самоувереният ловец. Маневрите, които извършихте, след като изгубихте двигателя си, а и при кацането на острова, показаха съвършено владеене на техниката.
Джеймс се взря отново в лицето на събеседника си и прочете в очите му искрено уважение. Подаде му ръката си и непознатият я стисна приятелски.
— Явно добре сте разучили подробностите от доклада за катастрофата.
— Дори по-добре, отколкото си мислите — отвърна мъжът, кимна за довиждане и се отдръпна.
Холанд веднага бе заобиколен от други хора, сред които и министърът на транспорта. Започна да отговаря разсеяно на въпросите на министъра, но погледът му бе насочен към вратата, където беше спрял тъмнокосият мъж. В паметта му внезапно изплува образът на непознатия пътник, проснат на летището на острова.
Не, не може да е той. Нали каза, че не бил в самолета?
Неочаквано тъмнокосият се усмихна широко и отдаде чест по военному. Джеймс вдигна механично ръка — от ума му не излизаха загадъчните думи на колегата.
Юри Стеблинко излезе от главния вход на музея и забърза към паркинга, където беше спрял свръхмодерния си буик, регистриран, заедно с луксозната му къща във Вирджиния, на името на американския гражданин Юри Разколников, служител на ЦРУ.
Сам си бе избрал новото фамилно име — като малка шега със себе си и почтителен поклон пред великия си сънародник Достоевски.
Погледна часовника си и ускори крачка.
Беше четири часът и Аня вече го чакаше.