Когато мина край нея, Рейчъл извърна глава с надеждата, че не е забелязал как го зяпа, но после се осмели да го погледне отново. Усети лек дъх на одеколон и приятният горски мирис доразпали въображението й. Дано се окаже командир на нейния самолет!
Къде беше Лий, за бога? Тъкмо посегна към клетъчния телефон в чантата си, и го видя да крачи забързано към нея по дългия коридор.
Петнайсет минути по-късно капитан Джеймс Холанд започна обичайните подготвителни процедури в кабината си. Не можеше да откъсне мислите си от разговора с доктор Уилингам, с когото най-сетне успя да се свърже от летището.
— Имаше някаква сянка на сонограмата и реших, че трябва да дойдеш да я повторим, но изобщо не съм предполагал, че ще те подплаша.
— Не… само си помислих, че може да е нещо сериозно. Аз съм в Германия на полет и ме откриха чак тук, за да ми предадат съобщението ти. Да си призная, доста се стреснах.
— Съжалявам, капитане.
— Казваш, че имало сянка. Като при тумор ли?
Напрегнат докрай, очакваше да чуе най-лошото — рак на простатата. От страх си беше поставил диагнозата сам и смяташе, че ще му се наложи да се оперира. Да, но ако остане после сексуален инвалид? Чувал бе подобни ужасни истории, а не си представяше живота без секс — без способността да доставиш удоволствие на една жена. Нищо че откак Сандра го напусна, водеше почти монашески живот.
Но онова беше временно, а сега може да е за цял живот!
— Капитане, радвам се да ти съобщя, че е станала грешка. Ти си в отлично състояние — продължи лекарят. — Когато проверих отново, разбрах, че тревогата е фалшива. Онова е било чужда сонограма.
— Значи съм здрав? — попита Холанд.
— Напълно. Съжалявам, че те изплаших.
— И няма нужда от втора сонограма?
— Поне в близката една година — не. Не се притеснявай повече. Весела Коледа.
Холанд му благодари и въздъхна с облекчение.
С усмивка изпробва педалите, прокара ръка по централната конзола и провери различните ръчки и бутони. Чувстваше се като амнистиран затворник; сякаш бе възкръснал от мъртвите. Само Роб можеше да помрачи настроението му сега.
Ще награбя първата по-прилична жена, която ми се изпречи на пътя, засмя се той и му олекна.
Докато насочваше радара, взе дълго отлагано решение — ще тръгне отново по жени. Омръзна му да живее сам. И най-вече да спи сам.
Дребен човечец с оредяла коса и вехт куфар се отдели от опашката пътници пред вратата на самолета и се облегна на стената на ръкава, дишайки тежко. Скоро към него се приближи висока червенокоса стюардеса, хвана го под ръка и попита лошо ли му е.
Професор Ърнест Хелмс погледна Бренда Хопкинс и отговори с известно затруднение:
— Нищо… ми няма. Просто… изведнъж ми прималя.
— Ще ви помогна да се качите. На кое място сте?
— Не искам да ви… заразя… настинал съм…
Тя го хвана здраво и взе куфара му. Краката му сами я последваха.
На вратата на самолета Бренда смигна на старшата стюардеса и поведе пътника към мястото му. Той се потеше обилно, макар че вътре бе прохладно, а вън — направо студено. Пулсът му беше ускорен, сигурно имаше грип. Ще го настаня и веднага ще отида да си измия ръцете, реши Бренда.
Мушнал ръце в джобовете на палтото си, Дик Роб се възхищаваше от величествения „Боинг 747“ на заснежената стоянка. Блестящата алуминиева обшивка отразяваше слънчевите лъчи, които едва проникваха през снежните облаци над Франкфурт. „Куантъм“ бяха платили над 700 милиона долара за четири „кита“ — така пилотите наричаха този модел с три класи и 365 места. Огромната птица бе същинско чудо — една неимоверно голяма машина, способна да издигне над 350 тона метал, хора и гориво при едно-две действия на пилота.
И ето, ръководител на полета бе не друг, а той! Може да е на трийсет и две години и да няма летателен опит, но в диспечерската заповед пишеше именно неговото име.
Наблизо профуча мотокарна платформа с багаж и разпръска кал. Роб отскочи назад.
Холанд сигурно вече беше в кабината. Добър пилот, наистина, но от съвсем друго поколение и вече в залеза си.
Разбира се, никой не може да се равнява с мен. Аз съм Дик Роб, жестокият авиационен инспектор!