Спряхме да си починем на широка седловина, извисяваща се на четири хиляди стъпки над равнината. Самото изкачване не бе трудно, обаче мускулите ми бяха напрегнати от непривичното натоварване, така че си отдъхнах с удоволствие. Всъдеходът в подножието на планината приличаше на малко метално насекомо. Преди да започнем следващото изкачване съобщихме местонахождението си на водача.
Скафандрите осигуряваха приятна свежест, тъй като охладителната им инсталация успешно се справяше както с жестокото слънце, така и с излишната топлина, отделяна от телата ни. Почти не разговаряхме, ако се изключат кратките реплики, с които уточнявахме маршрута си. Не знам какви мисли витаеха в главата на Гарнет — нищо чудно да бе решил, че това е най-безразсъдното приключение в живота му. В такъв случай щях почти да се съглася с него, обаче удоволствието от изкачването, съзнаването на факта, че никой не бе минавал преди мен по този път, както и възбудата, предизвикана от уголемяващата се пред очите ми панорама, за мен бяха повече от достатъчно възнаграждение.
Струва ми се, че не бях особено развълнуван, когато видях пред нас скалната стена, която преди това бях разгледал от тридесет мили разстояние с помощта на телескопа. Извисяваше се на около петдесет стъпки над главите ни, и там горе, на платото, се намираше обектът, примамил ме в тази пустош. По всяка вероятност там щях да открия само някаква скала, счупена преди векове от падащ метеорит и отразяваща с все още гладката си повърхност светлината, обливаща неизменното лунно безмълвие.
Върху стената нямаше за какво да се заловим, така че ми се наложи да използвам котва. В уморените ми ръце сякаш се вляха нови сили, когато завъртях въжето с тризъбата метална котва и я захвърлих нагоре, в посока към звездите. Първият път не успя да се закачи за нищо и бавно падна при нас, когато дръпнах въжето. Едва при третия опит зъбите й се впиха в повърхността така здраво, че и общият ни напън не успя да я отмести.
Гарнет ме погледна въпросително и разбрах, че искаше той да се изкачи пръв. Усмихнах му се през стъклото на скафандъра и поклатих глава. Бавно, без да бързам, започнах последното изкачване.
Дори и в скафандър тук тежах само четиридесет фунта, така че се изтеглих нагоре с ръце, без да си правя труда да използвам краката си. Когато достигнах ръба, спрях за миг и махнах с ръка на партньора си, след което се прехвърлих върху площадката, изправих се и погледнах напред.
Навярно разбрахте, че до този момент бях почти напълно убеден, че нямаше да открия нищо странно или необичайно. Почти, но не съвсем. Именно обзелото ме съмнение ме бе докарало тук. Е, съмнението изчезна, но същинската изненада започна.
Бях застанал на плато с дължина около сто стъпки. Някога е било гладко — прекалено гладко, за да е от естествен произход — но метеоритите, бомбардирали го неизмерими еони, бяха нарушили целостта на неговата повърхност. Площадката е била изравнена, за да послужи за пиедестал на една блестяща структура с пирамидална форма, висока два човешки ръста и вградена в скалата подобно на гигантска многолика скъпоценност.
Вероятно през първите няколко секунди не съм усетил нищо. След това обаче сърцето ми се изпълни с вълнение и със странна и неизразима радост. Обичах Луната и сега вече знаех, че бледите мъхове на Аристарх и Ератостен не бяха единствената форма на живот, която тя бе познала в младостта си. Старото предположение на първите лунни изследователи, което всички приемаха скептично, се оказа вярно. В крайна сметка, лунна цивилизация действително бе съществувала и аз пръв я открих. Това, че бях закъснял за срещата с нея с може би сто милиона години, не ме разтревожи. Важното бе, че все пак се явих.
Разумът ми започна да функционира нормално, да анализира и да задава въпроси. Какво представляваше обектът — постройка или светилище? Или нещо друго, за което в моя език не съществува дума? Ако бе сграда, защо бе издигната на такова недостъпно място? Дали пък не бе храм? Опитах се да си представя как жреците на някакъв странен култ напразно отправят молби към боговете си да ги спасят, докато животът на Луната изтича от умиращите океани.
Направих десетина стъпки към обекта, за да го разгледам по-добре, но вътрешното чувство ми подсказа, че не трябва да отивам прекалено близо до него. Притежавам известни познания по археология, така че се опитах да отгатна културното равнище на цивилизацията, изгладила тази планина и поставила върху нея блестящите огледални повърхности, които все още ме караха да примигвам.
Помислих си, че това можеше да е дело на египтяните, стига техните строители да бяха притежавали материалите, използвани от тези много по-древни от тях архитекти. Тъй като обектът не бе голям, не ми дойде наум, че може би наблюдавам творението на една раса, по-напреднала от моята. Мисълта, че на Луната бе съществувал разум, бе твърде голяма, за да мога лесно да я усвоя. А и гордостта не ми позволяваше да направя последната, унизителната стъпка.