— Нима за изкуството може да се «отговаря»? — насмалко не се учуди Родис, но веднага добави: — Да, аз забравям, че «отговарям» у вас значи «охранявам», охранявам олигархията от посегателство срещу неограничената и́ власт над духовния живот.
— Трудно е да се каже по-точно — възкликна скулпторът.
— Но нали има хора, които просто обичат изкуството и му помагат? Такива, които разбират, че и една роза може да украсява цялата градина?
— Нас ни обичат само бедняците, а «змиеносците» са невежи и се отнасят към всичко прекалено утилитарно. Те плащат само на лакеите от сферата на изкуството, които ги славословят. Истинското изкуство иска продължителен труд. Много ли ще можеш да създадеш, ако цял живот се занимаваш с украсяването на дворците и градините със скулптурни безвкусици?! Ами произведенията на истинското изкуство, литература и архитектура? За човека това е щит, защита чрез мечтата, която не се осъществява в естественото течение на живота.
— Ние наричаме изкуството не щит, а жалони на борбата срещу инферното — каза Родис.
— Както и да го наричаме, важно е изкуството да носи утеха, а не развлечение, да увлича за подвиг, а не да дава приспивателно, да не се занимава с търсенето на евтин рай, да не се превръща в наркотик — каза Ритин.
— Спомням си, че нашата Чеди беше учудена от почти пълната липса на скулптури в града, в парковете и по площадите. Те за излишни ли се смятат?
— Не само това. Ако скулптурата стои без охрана или не е защитена с желязна решетка, незабавно ще я обезобразят, ще я замърсят с надписи или направо ще я строшат!
— Кой може да вдигне ръка срещу красотата? Нима хората могат да обидят дете, да стъпчат цвете, да оскърбят жена?
— И детето, и цветето, и жената! — отговориха в хор тримата тормансиани.
Родис само разпери учудено ръце.
— Изглежда, появяването на подобни хора в обществото от вашия тип е неизбежно. Но известно ли ви е тяхното процентно съотношение спрямо нормалните хора? Расте ли броят им, или намалява? Това е кардиналният въпрос.
Тормансианите се спогледаха безмълвно.
— Знам, знам; статистиката се намира под възбрана. И все пак вие сами трябва да събирате сведения, да съпоставяте, да се избавяте от обществената слепота… — Фай Родис млъкна и внезапно се разсмя: — Ставам същински олигарх и започвам да давам не съвети, а как се казваше?…
— Указания — усмихна се широко и добродушно архитектът.
— Хайде, Ритин, започвайте! Да застана ли, да седна ли, или да ходя?
Скулпторът взе да се смущава, да въздиша. Той не се решаваше да каже какво иска. Родис се досети, но не бързаше да му се притече на помощ, а го гледаше изпод вежди и изчаквателно. Ритин с мъка изрече:
— Виждате ли, земните хора се различават от нас не само по лицето, по осанката, но и по тялото си… Вашето е особено. То в никакъв случай не е леко, но и не изглежда тежко. Макар да притежава здравина и масивност, вашето тяло е много гъвкаво и подвижно.
— Значи искате да ви позирам без дрехи?
— Ако е възможно! Само тогава аз ще създам цялостен портрет на жена от Земята!
Преди тормансианите да успеят да се опомнят, Родис се оказа още по-далечна и по-недостъпна в гордата си голота.
Архитектът я гледаше с молитвено скръстени ръце. Той веднага се сети за фигурите на героите в подземието, затулени с маските. В обикновени дрехи те биха изглеждали възгруби. С Родис ставаше обратното: облечена, тя изглеждаше по-дребна и по-фина, а в действителност линиите на тялото и́ бяха значително по-резки, по-контрастни, отколкото у скулптурите на прадедите му в галерията.
Таел се беше вцепенил, загледан в пода, и дори закриваше очите си с длан. Внезапно той се обърна и се скри в мрака на галерията.
— Нещастник, той ви обича! — отсечено, почти грубо подхвърли скулпторът, без да сваля очи от Родис.
— Щастливец! — възрази му Гахден.
— Пази се! И ти ще загинеш! Но мълчи! — властно му каза Ритин. — Можете ли да танцувате? — обърна се той към Родис.
— Като всяка жена на Земята.
— Тогава започнете да танцувате нещо такова, че цялото ви тяло да се включи в танца, всеки мускул!
Скулпторът се зае да нахвърля с бясно темпо ескизи върху листове сива хартия. Няколко минути изминаха в мълчание.
После Ритин безсилно отпусна ръце.
— Не става! Много е бързо! Вие се движите така стремително, както и мислите. Изпълнявайте само крайните движения и когато ви направя знак, «застивайте» на място!
Така работата тръгна по-добре. След привършването на сеанса скулпторът се залови да опакова голямата купчина скици.
— Ще продължим утре!. Впрочем разрешете ми да постоя, да почакам. Вие ще разговаряте с «Ангелите», а аз ще ви порисувам и седнала. Никога не съм мислил, че хората от висшата цивилизация ще бъдат такива яки!
— Тази грешка не е само ваша. Мнозина наши прадеди са мислили, че човекът на бъдещето ще стане тънък, крехък и нежен. Прозрачно цвете на гъвкаво стебълце.
— Точно така, точно така, дори го казвате със същите думи! — провикна се скулпторът.
— А с какво ще живея, ще преодолявам живота, ще се боря с него и в същото време ще му се радвам? За сметка на машината ли? Какъв живот ще е това? За да стана майка, по телосложение аз трябва да представлявам амфора на мислещия живот, иначе ще осакатя детето. За да понасяме натоварването с трудни дела, защото само така човек живее пълнокръвно, ние трябва да бъдем силни, особено мъжете ни. За да възприемаме света в цялата му пъстроцветност и дълбочина, ние трябва да притежаваме остри сетива. На бюрото на Председателя на Съвета на Четиримата аз видях символична скулптура. Три маймуни: едната е запушила ушите си, друга е затулила очите с лапите си, третата е закрила устата си. А противно на този символ на тайната и покорното поведение човекът е длъжен да чува всичко, да вижда всичко и да говори за всичко.
— Когато вие обяснявате, всичко е ясно — каза скулпторът, — но това не ми помага да разбера разностранността на вашата особа. С глината ще започна да работя, когато навляза в образа. Странен, небивало прекрасен образ, но не чужд — и това ще ми създаде допълнителни главоболия. Разберете ме, такова нещо отведнъж не става!