Гриф Рифт, Див Симбел и Сол Саин бяха доближили креслата си. В триъгълника на техните рамене и глави сега светеше една ниска, прозрачна като кристал колона. Вътре в нея по едва забележима спирала течеше подобна на живак течност. И най-малкото забавяне или ускоряване на нейния поток предизвикваше подскачане на една от стрелките на големите циферблати и късо настойчиво изсвирване някъде от подножието на пулта. След всяко изсвирване трите глави трепваха, напрягаха се и пак се вцепеняваха, щом стрелката се върнеше на чертата.
Прозвуча необикновено настойчиво изсвирване, две от стрелките се отместиха едновременно. На десния екран от сивата мъгла се появи петно мрак.
Чеди беше достатъчно запозната с новите представи за устройството на вселената, за да схване това петно мрак като издатина на Тамас. Тя знаеше, че гравитационните полета в нашата вселена имат много разнообразна форма, най-често наподобяваща пумпали, фунии и силно сплескани конуси, проточени във верига по посоките на анизотропията пространство — време. Няма да бъде никак чудно, ако антигравитационните за нас полета на антисвета, тоест гравитацията на Тамас, са изградени аналогично и зад тази вълнообразна издатина се крият маси антиматерия — черните галактики и невидимите слънца на Тамас.
Едно време на хората им се струвало невероятно, че в съседните галактики като например Мъглявината Андромеда могат да съществуват обитаеми светове. А още по-рано на тях им се завивал свят само от представата за жителите на планетите около Арктур или Алтаир. А сега на човека вече не му стига неговата вселена с милиардите и́ галактики и той се промъква към ужасяващия мрак на антисвета, който се оказа съвсем близо.
Но каква смелост и жажда за знания е трябвало да натрупат хората, за да могат не само безстрашно да застанат пред стената на ужаса, но и да се стремят да проникнат през нея в онова, за което обикновеният човек от рода на Чеди не разполага дори с мислено определение! А тя на всичко отгоре насмалко не беше се осмелила да обяснява какво е животът на самия Гриф Рифт! Не, тя говори с него добре, с приятелско разбиране и единство на чувствата…
«Свършва денят, иде здрач…» — зазвуча в паметта и́ песента на Родис… Те наистина се намират между деня и здрача. Вертикалната стена с циферблатите олицетворява границата. Достатъчно е да се свлекат от нея и… сега тя знае, че ще се намери в Тамас! Може да се озове и в нашия свят, в светлия Шакти, но той също е убийствен, ако попаднеш прекалено близо до звезда или до кълбовидно натрупване. И те се носят по гребена на вълната с тази разлика само, че твърде голяма мисия имат «Тъмен пламък» и тринайсетте члена на неговия екипаж. Гриф Рифт беше и́ казал за чайката, която лети в нощния ураган — той ли няма да знае! За него това не е поетично сравнение, а точен образ на ЗПЛ. Но, достатъчно! Корените на вселената са прекалено страшни за нея, отгледаната в грижовното общество на Земята. Интересно какво ли е почувствувала Фай Родис — ето я, все така неподвижна, също като тримата около кристалната колона, вперила поглед в екраните, зад които е сивата пустота, и сигурно също се опитва да си представи Тамас?
Чеди не отгатна мислите на Фай Родис. Преживените от нея усещания бяха още по-мъчителни от тия на Чеди, защото Родис не загуби съзнание. Нейното силно, великолепно тренирано тяло се съпротивляваше на прехода в нула-пространството не по-зле от телата на управляващите ЗПЛ. Тя бързо се върна към нормалното си състояние и започна да мисли за стаята си в института на Кин Рух в Източна Канада, където се готвеше за експедицията.
Просторната стая, със стена, застъклена с огромни силиколови плочи, гледаше към долината на голяма река сред боровите гори на резервата. Фай Родис си спомняше най-незначителни подробности — от бледожълтия цвят на покриващия целия под килим до големите маси и канапета от изкуствено сиво-копринено дърво. Топлият уют благоприятствуваше за работата. Особено когато зад обърнатата към речните далечини прозрачна стена пълзяха ниски облаци и вятърът донасяше студен дъжд. Тогава Фай Родис се настаняваше на канапето в противоположния край на стаята до читалния апарат и купчината възстановени древни филми, четеше, мислеше и гледаше. Щастливото време на «попиването» на информация, за да станеш способна да разбираш древните исторически процеси и пътищата, по които човечеството е вървяло нагоре.
Веднъж и́ попадна откъслек от филм за войната. Гъбата от вода и пара от ядрената експлозия се издигаше над океана на задоблачна височина, над хълмовете и палмовите горички на стръмния бряг. Няколко кораба бяха преобърнати и разпилени. От бреговото укрепление двама души наблюдаваха какво става. Възрастни и възтромави, те бяха с еднакви фуражки със златни символи — очевидно командири.
Лицата им, осветени от отблясъка на морския пожар, насечени от бръчки, с подпухнали клепачи на изморените очи, не изразяваха уплаха, а само съсредоточено внимание. И двамата имаха едри черти, масивни челюсти и еднаква увереност в благополучния изход от титаничната битка…
Родис си спомни, че тогава, загледана в черната нощ зад прозрачната стена, тя си мислеше за океана от мъжество, който е бил необходим на хората на Земята, за да се изтръгнат от дивашкото състояние и да превърнат планетата си в светла, цъфтяща градина.
Деветдесет милиарда хора са минали под косата на времето, като се започне от паянтовите колиби по клоните на дърветата или тесните цепнатини в отвесните скали, докато с победата на разума и знанието, с настъпването на всепланетното комунистическо общество не свършила нощта на нещастията, която от край време съпътствувала човечеството.